— Защо не? — погледна го изненадано Хенриета.
— Наистина ли се налага да ти обяснявам? — В гласа на Даниъл прозвуча нетърпение. — Такива разкази веднага ще подтикнат Лизи да потърси и тя подобни приключения.
— Ах да, прощавай. — Хенриета се усмихна виновно, като си представи малкото диваче. — Но не трябва ли да си съчиним заедно някаква история за това как сме се оженили?
Даниъл погали бавно лъскавата тъмна дъбова маса.
— Ще е напълно достатъчно, ако кажа, че съм срещнал в Лондон баща ти и теб. Никой няма да поставя още въпроси.
Хенриета стана.
— Ако това е всичко, навярно вече мога да си вървя…
— Не, не, моля те, остани. Това беше само първият въпрос, който исках да решим заедно.
Хенриета се върна на мястото си до камината и се помъчи да си придаде внимателен и, надяваше се, разбиращ израз. Чувстваше се всъщност като юнга, затворен в потъващ кораб.
— Смятам, че трябва ти да водиш домакинската книга, а в края на месеца ще правим заедно равносметката. Ще получаваш същата сума, която беше и досега на разположение за домакинството. Ако решиш, че е недостатъчна, ще установим при равносметката защо. — Хенриета кимаше мълчаливо, а Даниъл присви, за да отметне въпроса, и втори пръст. — Мисля освен това, че ще ти трябват два или три дена, за да се ориентираш във всичко, с помощта на Сюзън, естествено. Ще те помоля после веднага да почнеш да учиш момичетата. Лизи е вече достатъчно голяма, за да почнеш да я въвеждаш в ръководенето на домакинството. Нан може засега само да гледа, но и тя трябва да свиква своевременно с всичко.
Хенриета прехапа тайничко устна. Трябваше ли да признае на Даниъл, че по всички тези въпроси е съвсем боса? Той ще реши, че е просто невероятно. Сама си беше виновна за всичко, но това не променяше нищо, защото беше факт, че всяко момиче с нейния произход щеше веднага да разбере какво има предвид Даниъл и незабавно да поеме домакинските си задължения. В края на краищата реши да не се издава. Сигурно ще научи много неща само като наблюдава Сюзън Джейтс и й задава умни въпроси. Затова пак кимна утвърдително. Даниъл изглежда не беше разтревожен от мълчанието й.
— Уроци ще преподава на момичетата както и досега госпожа Киърсот. Не искам да те товаря прекомерно от самото начало.
— Да, разбирам — каза тихичко Хенриета.
— Но много ще се радвам, ако прекарваш с децата колкото може повече време — на езда и при други занимания, които им доставят удоволствие. Искам да станете приятелки, а децата имат нужда от весела компания.
Този път Хенриета се съгласи с удоволствие, защото в това отношение се чувстваше сигурна. Да се сприятели с Лизи и Нан беше цел, която лесно щеше да постигне.
— И накрая — Даниъл присви петия пръст, — трябват ти дрехи, нали? — усмихна й се той.
Хенриета поклати глава.
— Нямам нужда от почти нищо, не съм свикнала да разполагам с богат гардероб.
— Това не е причина да не отидем на покупки поне до Пембъри. — Даниъл извади от един шкаф обкована със желязо касетка, отключи я и вдигна капака. — Да похарчим парите, докато още са наши. Което вече не притежаваме, парламентът не може да ни отнеме.
— Голяма парична глоба ли очакваш?
— Ще е глупаво от моя страна да не го предвидя. — Той извади кожена кесия. — Ще трябва да се примиря и да се закълна публично над законите на парламента. В противен случай ми остава единствено изгнанието.
Строгите бръчки около устата му подсказаха на Хенриета, че тази клетва го тормози повече от глобата.
— Мисля, че това трябва да стигне — Даниъл подаде на Хенриета пълната с монети кесия. — Предлагам госпожа Киърсот да те придружи. Тя познава и градовете, и селата, и всички търговци в околността. Вземи и децата. Могат, по случай сватбата, да си купят някоя дреболия.
Хенриета претегли кесията на длан. Имаше явно много щедър съпруг, но мисълта за всичко, което той очакваше от нея за отплата, намали рязко радостта й от тази констатация.
— Трябва да прескоча утре заран до Мейдстоун, при комисаря. По-добре е пръв да пожелая да говоря с него, а не да изчаквам. — Даниъл стана, опря се на облегалките на Хенриетиния стол и погали нежно младата си съпруга по бузата. В тъмните му очи горяха топли пламъчета, а усмивката му изразяваше разбирането, което вече толкова пъти бе проявявал към нея.
— Ще се оправим, елфичке. — Той повтори с връхчетата на пръстите контурите на устните й. — Скоро ще се чувстваш вече истински в дома си.
— Страх ме е — прошепна тихо Хенриета.
— От какво? — Даниъл се вгледа в тясното й личице с огромни кафяви очи.