— Ами… ами да не сбъркам нещо — призна си колебливо Хенриета. — Искам да те радвам, но… може би няма да успея.
— А защо не?
— Впуснахме се в нещо безумно, а и твърде прибързано. Не бих искала да съжаляваш.
— Не, Хенри, съвсем сигурен съм, че няма да съжалявам. — Даниъл я целуна с любов по ъгълчето на устата. — И ти няма да съжаляваш.
Хенриета поклати енергично глава, сякаш след всичко, което се бе случило, такава възможност бе просто немислима. Тя излезе от работния кабинет и изтича в кухнята. Ако Даниъл отсъства няколко дена, това ще й даде малко време, през което да усвои поне част от познанията, за които би трябвало всъщност вече да се е погрижила през последните няколко години.
Даниъл се беше втренчил в огъня. Мислеше за Хенриета. Какво невероятно малко същество. Смесица от гордост, решителност и уязвимост, която с огромни усилия се опитваше да крие. Никога не си беше представял, че може да вземе такова същество за съпруга. Но нали не беше очаквал и да намери на бойното поле край Престън ранено девойче, което ще го оплете в мрежа от болка и любов.
Тази нощ, в голямото легло, което беше делил някога с Нан, Хенриета беше нежна и достъпна. Знаеше колко е млада и неопитна, затова я облада внимателно и нежно, и се зарадва на любовната насладата, която мислеше, че е забравил. Момичето, което лежеше под него, сякаш се наслаждаваше и то по свой начин, но великолепната страст, която бе изпитвал с Нан, сега липсваше. Даниъл приемаше, че може да се чувства задоволен и без онова върховно чувство, а онова, което Хенриета не познаваше, нямаше и да й липсва.
Хенриета лежеше в мрака на обгърнатото от завеси легло, на което щеше да спи до края на живота си. До нея спеше нейният съпруг и тя усещаше топлината на тялото му, чуваше равномерното му дишане. Но откъде това неясно чувство на разочарование? Даниъл беше толкова нежен, толкова внимателен, че й стопли сърцето… въпреки това нещо не достигаше. Но как можеше тя да знае, че на тяхното събиране липсва нещо, че не беше станало така, както можеше да стане и Даниъл го знае? Никога през живота си не беше получавала любов и затова тя не й беше липсвала. Сега изпитваше влечение и приятелско чувство. Сигурно щеше да е неблагодарност да очаква повече.
6
Хенриета наистина се стараеше. През петдневното отсъствие на Даниъл вървеше като сянка по петите на Сюзън Джейтс. Вслушваше се във всяка дума, изтървана от слугините в килера. Отиде и до мандрата и се загледа как момичетата правят краве сирене, бият масло и отпенват млякото. Отначало се опита да създаде впечатлението, че иска само да има поглед за това как се води домакинството, но многобройните й въпроси подсказваха достатъчно ясно колко е невежа и тя скоро се отказа от подобни усилия.
Наложи й се да си признае, пряко воля, че ръководенето на толкова голямо домакинство може да се усвои само в практиката, в дългогодишна практика. Даниъл очакваше тя да поеме веднага обучението на осемгодишната Лизи, а Хенриета, като дете направо отказваше да изпълнява каквито и да било задължения, докато мащехата й не вдигна ръце. Далеч от домашните задължения, Хенриета се радваше на свободата си, без да се пита от каква полза можеха да й бъдат пропуснатите знания.
Ето, че сега трябва да си плащам, мислеше си мрачно Хенриета. Не след дълго всички в къщата вече знаеха, че господарят си е довел съпруга, която и представа си няма как се води домакинство. Въпреки това никой не беше нелюбезен с нея, никой не й отказваше уважението, което й се полагаше като на господарка. Но колко ли щеше да продължи, докато и на Даниъл му стане ясно какво е истинското положение на нещата?
При всяка възможност Хенриета скиташе с децата из поля и гори. Ходеше с тях на лов и риболов или да берат цветя — все неща, които бе научила още като дете от природата. И през ум не й минаваше, че Даниъл може да възприеме тези удоволствия като не особено подходящи за своите дъщери. Забеляза, че госпожа Киърсот е недоволна, но не се обяви открито против тях. Затова пък двете момиченца едва дочакваха края на уроците.
Сър Даниъл Дръмънд се прибра в късния следобед на петия ден и срещна трите скитнички на големия път, уморени, но щастливи, понесли есенно обагрени клонки. Погледна някак недоверчиво раздърпаното шествие, но се зарази от радостта им. Собственото му настроение беше под нулата заради случилото се през последните няколко дена, затова беше благодарен, че го отвлякоха с безгрижието си от тези мисли. Ех, може и да си е довел съпруга бедна като просякиня, може да беше поел с нея и куп дългове, но децата му откриха в нея любвеобилната приятелка, която толкова искаше да намери за тях. Какво значение можеше да има срещу това една скъсана пола или смъкнат чорап?