— Мислиш, че съм прекалила с черния пипер?
— Не зная. — Даниъл свали парченце яйчена черупка от връхчето на езика си. — Зная само, че съм гладен.
— Ще видя какво друго има. — Със сълзи в очите Хенриета отнесе злополучното суфле в кухнята. Как можеше да обясни подобен провал?
Когато младата му жена се върна, Даниъл още седеше до масата и въртеше замислено чашата си.
— Предполагам, никога не си правила такова суфле.
— Наистина не съм — призна си чистосърдечно Хенриета. — Мег ей сега ще донесе пастет от месо и малко сирене. Ще ти стигне ли?
— Напълно — каза той и задълго замълча.
Хенриета отпиваше от виното си. Най-сетне събра кураж и попита:
— Много висока глоба ли ти определиха?
— Целта й е напълно да ме разори, ако не намеря в Лондон приятел, който да каже пред парламента добра дума за мен.
Даниъл си отразя навъсено парче от хляба, който Мег междувременно бе донесла. Ако никой не се застъпи за него, едва ли ще му остане нещо освен къщата и стопанството до нея. Към всичко това се добавяше и дългът му към сър Джералд.
— А имаш ли приятели, които да ти помогнат?
— Зет ми има роднина с известно влияние в парламента. Може би той ще помогне с нещо. — Даниъл стана. — Щом свършиш, върви да си легнеш, Хенриета. Аз трябва да пиша писма.
Той отиде в кабинета си, а Хенриета седя мълчаливо още няколко минути. Така искаше да помогне на Даниъл, но как може да се помогне на човек, който не желае да говори за грижите си? И как щеше да помогне някому тя, след като не можеше едно суфле със сирене да сготви?
Настроението не се подобри и през следващите дни. Сър Даниъл беше погълнат от съвещанията със своя управител, в които ставаше дума да съберат сумата от четири хиляди фунта или, ако не успеят, да поискат тя да бъде намалена. Щеше да се наложи да продадат много земя, включително и Бартън Копс. Тази горска местност беше важен източник на доходи. Снабдяваше с дърва за огрев не само господарската къща, но и близките селища. Без тези доходи щеше да е още по-трудно да се справят с разноските, без да продадат още земи и така да застрашат самозадоволяването на имението.
Хенриета се чувстваше отстранена, макар да признаваше, че Даниъл няма намерение да я наранява. Дори децата бяха потиснати и общата трапеза бе станала тъжна и мълчалива. Госпожа Киърсот седеше с присвити устни край масата, на лицето на управителя беше изписан страх, сякаш бе настъпило второ пришествие, а Даниъл сякаш изобщо не забелязваше какво яде или пие. Хенриета се опитваше да подхване някакъв разговор, но всеки неин опит потъваше като вода в пясък.
Изцяло погълнат от грижите си, Даниъл изобщо не питаше с какво се занимава жена му по цял ден, а тъй като ноемврийските бури принуждаваха Хенриета и децата да си стоят вкъщи, госпожа Киърсот вече не се оплакваше от скъсани дрехи и лошо държане на двете момиченца.
Хенриета продължаваше да трупа знания по домакинство и всички в къщата я подкрепяха в усилията й. Даниъл беше убеден, че жена му е поела юздите на домакинството в свои ръце и никой не му обясняваше, че греши. Заблудата му не можеше все пак да продължи прекалено дълго.
От време на време, въпреки че с мислите си беше другаде, Даниъл разбираше за някое произшествие. Хенриета често не знаеше какво да отговори на въпросите му, като например дали октомврийската бира вече е налята в бъчвите или дали ярките са достатъчно угоени и стават за колене. Когато помоли един ден жена си за чаша чай от лайка, приготвянето й се оказа толкова продължително, че той се смая, когато тя наистина влезе най-сетне с една единствена чаша чай.
Една студена сутрин в края на ноември Даниъл прекосяваше двора зад къщата, когато до него откъм мандрата долетяха възбудени гласове. Отвори вратата и видя Хенриета сам-самичка в хладното помещение. Тя биеше масло и ядосано ругаеше.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Ами ей туй проклето нещо! Никога няма да разбера как става — извика Хенриета и тропна с крак на влажния под. Бузите й бяха пламнали, очите й святкаха от яд заради неуспеха. — Вече втори път не успявам. Изглежда просто не улучвам подходящото време. Пък и работата е толкова тежка! — И тя ритна съда за избиване на масло.
— Нищичко не разбирам — Даниъл се приближи към нея и на Хенриета изведнъж й стана ясно, че се е издала. Тя стисна устни и млъкна.
Даниъл се погали замислено по брадичката. Ненадейно сякаш му се отвориха очите.
— Струва ми се, че са необходими някои обяснения — каза той най-сетне. — Ела да влезем вътре. Та тук е студено като в ледник.
Хенриета последва мъжа си в неговия кабинет и го наблюдаваше мълчаливо, докато той си топлеше ръцете на огъня. Мълчанието стана тягостно. Най-сетне Даниъл се обърна към жена си.