— Прав ли съм, като предполагам, че неспособността ти да се справиш с маслото не се ограничава с него?
Вече нямаше смисъл да продължи да играе на криеница. Хенриета издържа сериозния му поглед.
— Да, така е. Вярно е също, че не разбирам абсолютно нищо от пивоварство, от готвене, още по-малко от чайове и лековити билки. Представа нямам как се води домакинска книга и…
— Стига! — прекъсна я рязко той. — Разбрах. Но как е възможно? Защо не са те научили на всичко това?
— Много е просто — отговори с горчивина Хенриета. — Няма никакъв смисъл да учиш, ако и за успехи и за неуспехи еднакво те пердашат. Чувствах се по-сигурна навън и затова предпочитах да не се мяркам много-много из къщи.
Даниъл кимна замислено.
— Ела тук, елфичке. — Тя се приближи предпазливо, а той сложи ръце на раменете й. — Защо трябваше да го държиш в такава тайна?
Тя вдигна нерешително глава.
— Не знаех как да ти го кажа. Ти беше толкова сигурен, че зная всичко и аз наистина би трябвало да го зная… — Тя сви безпомощно рамене. Непрекъснато се стараех да уча, но е толкова много. Ще ми трябва целият ми живот.
— Ама че глупости! Сега, когато вече не ти се налага да криеш каквото и да било, всичко ще е много по-просто. И аз ще ти помагам винаги, когато мога.
— Но ти си имаш и без туй толкова грижи. — Хенриета сложи ръка върху неговата и усети яките му мускули под ръкава на жакета.
— Това ще отмине, елфичке. — Даниъл се наведе напред, за да я целуне по ъгълчето на устата. — Така е и с добрите, и с лошите времена.
— Наистина. Искаш ли да поседнем за малко пред камината? Ако китарата ми беше тук, щях да свиря и да пея за теб. Казват, че имам много приятен глас.
— Значи това си научила и нищо друго?
— Доставяше ми удоволствие и да танцувам.
Спокойният израз на лицето му изчезна.
— Отсега рядко ще имаме поводи за такова прекарване на времето. Парламентът е решил да изправи краля на съд.
Хенриета потрепери.
— На какво основание?
— Задето е пратил армия срещу парламента и е злоупотребил с ограничените си правомощия. Няма да се успокоят, докато не го обявят за виновен. Един господ знае дали няма да имат наглостта и да подпишат смъртната му присъда. — Даниъл въздъхна и стана. — Трябва да обиколя нивите при Лонгфорд и да нагледам заграждането. Като се прибера, ще ти покажа как се пресмятат разходите по домакинството.
Един неделен следобед Даниъл се върна от посещение в Еликът Парк. Разговорът със семейство Еликът не бе донесъл нищо радостно. Зет му Джеймс наистина беше направил в Лондон известни постъпки в полза на Даниъл, но решения още не бяха взети. Когато се прибра Даниъл, свари на всичкото отгоре твърде неучтиво написана подкана от сър Реджиналд да си плати дълга, като се изискваха допълнително и лихвите за последните десет години, които трябваше да издължи всъщност не Даниъл, а сър Джералд. Даниъл си беше правил сметка да изплаща дълга си на вноски, въпреки че и това щеше безкрайно много да го затрудни. Сега се оказваше, че коварните машинации на сър Джералд щяха да го принудят да продаде още повече земи. Даниъл кипеше от гняв.
Тъкмо в този неудобен момент при него влезе госпожа Киърсот, за да го осведоми, че дъщерите му са станали нахални и непокорни и тя не може да поеме и занапред отговорността за тяхното поведение. Да търсят дирите на лисици, да ловят риба в потока, да се катерят по дърветата, всичко това им е било забранено, докато… Тя присви устни, защото не биваше да я упрекнат, че е критикувала открито лейди Дръмънд.
— И си остава забранено — отсече кратко сър Даниъл. Оставете, моля ви, това на мен.
Той излезе от къщата и се замисли откъде да почне да търси съпругата си и децата. Слънцето беше вече почти залязло и духаше леден вятър. Надникна в конюшнята и разбра, че не са на езда и следователно не могат да са много далеч.
Изведнъж от овощната градина долетя възбуденият глас на Нан.
— Можеш ли да я стигнеш, Хари? Горкото мъниче! Дано само не падне!
— Котките не падат, глупаче — чу се и гласът на Лизи, но звучеше малко потиснато.
Всичко стана ясно, когато Даниъл влезе в градината. Лизи се беше покатерила между два големи клона на едно дърво и гледаше напрегнато нагоре, където Даниъл зърна нещо синьо да проблясва между по-високите клони. Беше изглежда синята рокля на Хенриета. Нан, за щастие още твърде малка за подобни подвизи, танцуваше с пронизителни викове около дървото.
— Елизабет!
Като чу гласа на баща си, Лизи за малко не падна от дървото. Нан тутакси млъкна и пъхна палец в устата. Даниъл й измъкна пръста.