Даниъл я хвана за брадичката.
— Лейди Дръмънд, ако реша да не идваш, значи няма да дойдеш с мен.
В тъмните му очи проблесна нещо, което я окуражи.
— Но ти няма да го кажеш, нали?
— Не, няма — тупна я той по нослето. — Ще отидем заедно. Но само защото предварително бях решил да те взема.
— Кога тръгваме?
— Утре заран. Докато ни няма, Лизи и Нан ще гостуват в Еликът Парк. Ще успея, може би, да направя и лично постъпки пред комисарите в Хейбърсдешър Хол за намаляване на паричната глоба.
— Ще те придружавам навсякъде и сигурно ще будя дълбоко съчувствие — заяви Хенриета. — Предполагам, че въздействието щеше да е много по-силно, ако бях издула корема. — Тя леко се изчерви. — Не смяташ ли, че би трябвало вече да съм бременна?
Даниъл разтвори, смаян, широко очи. През ум не му беше минавало, че тя не е проумяла какви усилия прави, за да се сдържа и да не допусне тъкмо това.
— Ох, миличко — каза той нежно. — Мисля, че ще трябва да ти обясня някои неща.
Хенриета приседна до Даниъл и го заслуша внимателно. Когато той свърши, тя вдигна замислено вежди.
— Представа нямах за всичко това, пък и откъде ли? Не че много държа тъкмо сега да имам дете, но бих желала все пак да участвам в решаването на този въпрос.
— Ако имаш желание, трябва само да ми кажеш. — Даниъл я притегли в скута си и я целуна. — Съобразявах се само с теб.
Хенриета усети податливата мекота на устните му, вдиша свежия дъх на кожата му, прокара с две ръце пръсти през гъстата му коса, почти черна на слабата светлина на зимния следобед.
— Искам да ти подаря син, Даниъл.
Даниъл кимна.
— И ще го сториш, ако е рекъл господ. Но няма защо да бързаме. Имам си предостатъчно грижи с двете дъщери. — Той целуна дланта й. — С две дъщери и една лудетина за съпруга.
— Нищо ли няма да ми бъде простено? — Погледът, който Хенриета му хвърли, беше невероятно кокетен.
Даниъл вече познаваше този поглед и всеки път го беше възприемал като много предизвикателен.
— Да, лудетино, простих ти — отвърна дрезгаво. — А като ме гледаш така, почвам да си мисля, че сигурно ще ти прощавам всичко.
Че как ли го гледам, помисли си Хенриета. Полезно щеше да е да знае как може да получава веднага прошка. Целувките следобед бяха за нея нещо чудесно, но забранено. Сега направи опит и докосна с устни бузите на Даниъл, погали кожата им с връхчето на езика, чак до горе, чак до клепачите. Даниъл пъхна ръка под роклята й, под фустата, погали нежно обутите в чорапи крака. Хенриета леко потрепери, когато пръстите му докоснаха копринената кожа на бедрата й над ръба на чорапите. Когато напреднаха още и проникнаха нежно в малката влажна долинка, Хенриета зае с неясно мърморене друга поза, разтвори по-широко бедра, за да го улесни в играта.
Когато влезе в стаята, Даниъл нямаше никакво намерение да си доставя удоволствие по този начин. Настоящето и бъдещето му се струваха обгърнати в синя пелена, която му отнемаше смелостта. Но сега животът сякаш пак придобиваше други багри, хиляда и триста фунта означаваха, че не е обречен на бедност, дори ако не успее да намали глобата. Освен това да накара сър Джералд да се откаже от непочтените си сметки, щеше да му достави и голямо лично удовлетворение. Щеше да изплати дълга си на сър Реджиналд и… Младата му съпруга можеше да е наистина очарователна, когато се сещаше, че е жена. Щеше да й трябва само малко време и малко насърчение. Даниъл се усмихваше доволен, когато стонът й и начинът, по който се притискаше към него, му подсказаха, че се приближава към върховния миг на възбудата.
— Даниъл! — Чу името си само като сподавен шепот на устните й, когато тя потрепери опиянена, а после се отпусна със задъхано, забързано дишане на гърдите му.
— Защо го направи? — попита тя, смаяна и объркана от непознатите досега силни усещания.
— Защото ми достави удоволствие — отговори Даниъл и й оправи дрехите. — На тебе също, нали?
— О да, голямо — отговори тя, възхитена не по-малко от него. — Повече от когато и да било. Но е посред бял ден, още сме облечени и не лежим в леглото.
Той се разсмя на искрената й изненада.
— Любовта не изисква всеки път тъмнина, голота и легло. Нито трябва да е всякога една и съща. — Като продължаваше да се усмихва, той я вдигна от коленете си. — Трябва да се приготвим за пътуването. Иди да съобщиш на госпожа Киърсот. Аз трябва да поговоря с управителя.
Хенриета го погледна неуверено.
— Няма ли да е по-добре ти да осведомиш госпожа Киърсот?
Даниъл поклати глава.
— Това е твое задължение, Хенриета. Ти си господарката и майката на децата. Ако си го повтаряш често, ще ти е по-лесно и да се държиш както подобава.