— По-късно — повтори Даниъл, — ще можеш, щом искаш, да присъстваш на всичко, но не и днес. Тъй че край. Хайде да вървим да ядем.
— Добре де, но какво да правя, докато те чакам? — попита Хенриета, когато се настаниха край масата в приветливата стаичка, където им бяха поднесли вечерята. — Да се върна в Кент? Там поне можех свободно да се движа.
Даниъл си напълни чашата и затърси внимателно подходящите думи. Спомни си предупреждението на Уил, че човек трябва да внимава да не нарани гордостта на Хари. Всъщност нямаше никакво желание да се преборва със съпротивата й срещу неговите нареждания, но Хенриета беше негова жена и ако искаше да свикне да се държи като съпруга, и той трябваше да се държи с нея както подобава, а не като с невъзпитано дете.
— Може би не се изразих достатъчно ясно — каза той спокойно. — Казах само, че тази вечер, бих искал да се срещна с господин Филбърт сам. При следващите срещи ще се радвам да ме придружаваш, да ми помагаш и да ме съветваш.
Хенриета реши, че сега въпросът придобива съвсем друг характер. Погледна недоверчиво Даниъл, но той изглеждаше съвсем спокоен. Само дето в очите му веселите пламъчета бяха угаснали. А това беше недвусмислено предупреждение. Беше очевидно, че сега Хенриета трябва да направи крачка към примирието.
— Може наистина да не съм те разбрала добре — каза тя малко сковано. — Ще бъдеш ли така добър да ми подадеш морковите, моля?
Останалата част от вечерята мина в приятелско бъбрене. Към края й се появи Джо и съобщи, че адвокатът Филбърт може да бъде намерен в Чийпсайд, близо до страноприемницата „Златния петел“ и Даниъл веднага се запъти натам.
Хенриета събра чиниите и ги занесе в кухнята. Стори й се неуместно в този дом, където не бяха нито членове на семейството, нито официално квартиранти, просто да се прибере в стаята си и да остави масата нераздигната.
— За бога, лейди Дръмънд! — възкликна негодуващо Доркас, когато Хенриета влезе в кухнята. — Няма никаква нужда да поемате такива задължения.
— Исках само да помогна — каза Хенриета и й подаде чиниите. В кухнята беше топло и уютно. Джо и съпругът на Доркас се бяха настанили удобно в ъгъла до печката, от която се носеше ароматът на току-що опечени хляб и курабии. — Но не искам да ви преча.
Доркас я изгледа и добре разбра копнежа в големите кафяви очи. Въпреки цялото си достойнство на омъжена жена, Хенриета правеше по-скоро впечатление на изгубено дете и добросърдечната Доркас забрави всички задръжки, възникнали при първите й впечатления от младата лейди Дръмънд. В стаята на втория етаж беше самотно, пък и още беше рано за сън.
— Седнете — каза тя. — Ябълковият пай ей сегичка ще стане. Топъл е най-вкусен.
Гласът на домакинята беше приятелски и гостоприемен. Въпреки крехката си фигурка, тя излъчваше авторитета на човек, стъпил здраво в собствените си владения.
— Не очаквах сър Даниъл да се ожени още веднъж за толкова млада жена.
— Предполагам, че не го е и предвиждал — съгласи се Хенриета. — Но той е толкова мил, а моето положение беше… Тя млъкна. — Не вярвам това да ви интересува. Толкова искам да съм добра съпруга, но се боя, че усилията ми остават без особен резултат.
Доркас присви устни, кимна бързо и заприлича на кълвящо птиче.
— Сър Даниъл никога не е вършил нищо необмислено, дори когато беше малък. Тъй че не се притеснявайте. — Тя отвори вратата на фурната и топъл аромат изпълни помещението.
— Какъв беше като дете? — Хенриета не можеше да се сдържа повече и да не зададе този въпрос. — Лизи и Нан непрекъснато правят бели. Не си представям и той да не е бил същият пакостник.
Доркас се ухили.
— Разбира се, че беше, но всеки път се усмихваше и примигваше, та никой не можеше да му се сърди дълго време.
— Добре си го представям. — Хенриета се облегна с доволна въздишка при мисълта за пресен ябълков пай и гроздов сок в топла кухня. Тези удоволствия бяха, разбира се, за предпочитане пред разходка по тъмните студени лондонски улици в търсене на адвоката Филбърт.
Доркас не се скъпеше на простички разкази за детството на Даниъл, пък и от по-късни години. Когато заразказва за първата му женитба, Хенриета стана сериозна. Младите Дръмъндови са били очевидно двойка, свързана от дълбока любов. Усети инстинктивно, че на собственото й влечение липсва нещо, което е присъствало в любовта на Даниъл и Нан. Може би той приемаше, че човек може да изживее такова щастие само веднъж в живота си? Или вината беше нейна? Или отговорът се криеше в това, че никой не може да изживее върховната наслада в любовта, ако не е истински влюбен?