Хенриета погледна Даниъл, който изглеждаше ужасно ядосан, но въпреки това решително взе думата.
— Не искам да ви обърквам, господин Филбърт, но наистина не виждам полза от двусмислици. Тук сме все свои хора и познаваме добре ситуацията. Трябва ли да си крием главата в пясъка? — Думите й бяха отправени към адвоката, но тя гледаше мъжа си.
Даниъл въздъхна. Трябваше да предвиди, че Хенриета е твърде нетърпелива, за да се придържа към обичайното в обществото двуличие.
— Смисълът на такова поведение е ясен — каза той остро. — Никой не може да бъде обвинен без доказателства. Твоят баща не е задържал наследството ти, защото още никой не му го е поискал.
— Точно така — побърза да се съгласи господин Филбърт. — Нека приемем цялата работа като недоразумение. И съм сигурен, че всичко много скоро ще се изясни.
Хенриета сви рамене.
— Правете каквото знаете. Боя се само, че не виждам нещата в истинската им светлина.
Сър Даниъл стана.
— Мисля, че си казахме всичко необходимо. Мога ли да хвърля още един поглед на писмото ви до сър Джералд?
Докачливостта на адвокат Филбърт беше достатъчно наранена за днес.
Засуканият адвокатски почерк беше нечетлив. Даниъл прегледа внимателно документа и го върна. След кратко сбогуване съпрузите излязоха отново на улицата.
— Сърдиш ли ми се? — попита Хенриета.
— Да, много — отговори Даниъл. — Но и на себе си. Трябваше да предвидя, че си неспособна да се държиш както трябва.
— Не смятам, че съм се държала зле — възрази натъртено Хенриета.
— Ти си моя жена — възрази спокойно Даниъл. — А съпругите трябва да проявяват поне минимум благоприличие. От мен да мине, дръж се вкъщи както ти скимне, но сред хора бих искал да не се срамувам от съпругата си.
Хенриета не намери думи да се защити. Много добре знаеше, че от една жена се очакват кротост и покорство. Трябваше да се съобразява с мъдрото благоразумие на съпруга си и да не му противоречи, да не го излага пред всичко живо. Съзнаваше го, но не можеше да го приеме. Сега вървеше до него с наведена глава.
Даниъл я погледна изкосо. Налагаше се все някак да се разбира с нея, но и Хенриета трябваше да свикне да се съобразява с изискванията на обществото.
Обедът мина в мълчание. Към края му сър Даниъл заяви, че ангажименти ще го задържат до късния следобед и Хенриета трябвало да си намери някакво занимание вкъщи.
Не подозираше колко добре съвпадат намеренията му с плановете на Хенриета. Когато се прибере, Даниъл ще намери съвсем друга жена, а тя ще го накара да забрави толкова неженственото й поведение в кантората на адвоката.
Бяха й останали няколко крони от парите за домакинството, Хенриета ги пъхна в джоба и реши да излезе. Доркас реши, че в това няма нищо лошо и дори не предложи придружител да я пази. Изглежда Даниъл е бил прекалено уплашен. Освен това Хенриета искаше да отиде само до магазина, който откри тази сутрин и в който продаваха доста евтино парфюми, платове и сушени билки.
Влезе през ниската врата в малко сводесто помещение. Мирис на лавандула, люляк и восък изпълваха въздуха. Хенриета даде с известно чувство за вина поръчката си, защото в имението всички тези неща бяха на разположение във всеки дом. Тя купи сушена лавандула, шишенце розово масло и най-скъпото и най-важното: сапун, но не от този, който си правеха с лута и животинска мазнина, а нежен, с аромат на върбинка и ужасно скъп.
Притиснала към гърди скъпоценната покупка, Хенриета забърза по оживената Патерностер Роу. Пред една месарница шумна тълпа беше образувала полукръг и Хенриета си проби любопитно път. Разбра ужасена причината за това струпване на хора: две момчета бяха вързали за опашката на гурелива, едноока котка подпален парцал, а зяпачите замеряха с кал и камъни подплашеното животно, което напразно се опитваше да избяга.
Хенриета беше израснала на село, където също имаше груби обичаи, но това тук беше безсмислено, жестоко убиване на времето. Разгневена, тя се опита да хване котката, но не успя и тълпата избухна в гръмогласен смях, предизвикан от новото представление. Със сълзи в очите Хенриета изреди всички ругатни, които беше чувала в оборите, докато най-сетне в съседната къща се отвори прозорец и някой изля върху котката кофа мръсна вода. Огънят угасна и тълпата взе да мърмори.
— О, лейди Дръмънд, не бива да стоите тук. — Сякаш изскочил изпод земята, до Хенриета стоеше съпругът на Доркас и я дърпаше за ръкава, за да я измъкне от все по-възбудената тълпа. — Ще кажат, че им разваляте кефа — измърмори той. Знае ли човек какво още могат да измислят.
Хенриета потрепери. Може би Даниъл не беше проявил прекалена предпазливост. Това простолюдие нямаше да се съобрази нито с възрастта, нито с пола, нито с общественото й положение.