— Божичко! Какво ли няма по тоя свят! — възкликна селянката и изтича забързано към стълбата в дъното на стаята. — Негово величество в затвора, престолонаследникът избягал, съсед се надигнал срещу съседа. А сега и момиче на бойното поле. Какъв живот, господи!
В края на стълбището видяха таванска стаичка. Вътре имаше легло и огромна дървена ракла, в която диплеха обикновено спалното бельо. Въздухът беше пропит от тежкия дъх на зрелите ябълки, наредени грижливо на дървените полици край стените. Но всичко беше чисто, измито, а кръглият прозорец без стъкло пропускаше свежия нощен въздух.
— Сложете я тук, сър. Ще пратя момчето да доведе зъбаря. — Жената докосна челото на болната. — Опасна треска. Раната чиста ли е?
— Червена е и подута — Даниъл се наведе, за да свали временната превръзка. — Нямам никакъв опит с ранени и можах само да измия кръвта.
Селянката огледа внимателно раната.
— Най-добре ще е да й съблечем тези дрехи — каза тя и почна да сваля чевръсто ризата.
Докато помагаше на старицата да съблече трескавото момиче, Даниъл си мислеше за малката Лизи. Беше все пак очевидно, че болната вече не е дете, а зряла, та макар и много млада жена. С известно облекчение видя как я облякоха целомъдрено в огромна риза.
— Е, сър, ще пратя момчето да викне лечителя, а вие сигурно ще се зарадвате на вечеря — каза тя и слезе бързо по стълбата.
— Имам достатъчно пари, добра жено — последва Даниъл жената обратно в кухнята. — Вашето гостоприемство няма да остане невъзнаградено.
— На хората на краля винаги ще помогна — отвърна намръщено старата и отпрати с няколко резки думи момчето, което точеше коса до огнището, да тръгне веднага.
После отиде да разбърка нещо в тенджерата, сложена на триножник на огъня и ароматен дъх се разнесе из кухнята, а на двамата гладни мъже им потекоха лигите.
— Задушен заек обясни гордо жената. — Никой не го готви по-добре от мен, така поне казваше всеки път моят Питър.
— Той тук ли е? — попита Том и се опря на дългата дървена маса.
Старата поклати глава.
— Загина за краля при Наски. Сега сме съвсем сами — аз и нашият Джейк.
Тя сложи в пръстени паници от сочното тъмно месо и лютивия сос, отряза големи филии пшеничен хляб и напълни халбите с добра октомврийска бира.
— Това ти развеселява сърцето, нали сър?
Освободен засега от всички грижи и страхове, сър Даниъл се залови юнашки за яденето и с всяко късче месо и всяка глътка бира усещаше как силите и увереността му се връщат. Тъкмо бяха свършили вечерята, когато вратата се отвори и Джейк влезе в кухнята, придружен от недотам чисто облечен старец, понесъл кана пълна с пиявици.
— Това е лечителят — заяви Джейк и се залови за остатъците от задушения заек.
— Къде е болната? — Старецът се озърташе късогледо из кухнята, поемайки с ноздри примамливия аромат.
— Горе. — Селянката поздрави без много церемонии новодошлия и го заведе в стаичката. Обърна със силни ръце трескавото момиче на хълбок, за да й сложат пиявици на гърдите и гърба.
Даниъл остави халбата на масата и се качи по стълбата.
— Не е ли загубила вече достатъчно много кръв? Какво значи всичко това?
— Единственият начин да се охлади кръвта, сър — обясни равнодушно лечителят. След малко той свали една по една напилите се с кръв пиявици и ги върна в каната. Тялото на момичето беше покрито с малки червени белези от ухапванията, а стоновете разтърсваха крехкото телце и сякаш щяха да го прекършат.
— Вън! — изкрещя бясно Даниъл. — Тя е в безсъзнание от болката и от треската, а вие само влошихте състоянието й.
Лечителят го изгледа обидено.
— А заплащането ми?
— Можете да си го получите. — Даниъл бръкна в джоба на елека и извади един шилинг.
Старецът грабна монетата, мигновено я скри и се смъкна бързо по стълбата, сякаш се боеше, че благородникът може да промени решението си и да замени шилинга с пени.
— Щом не щете лечителя, сър, остава само старата Биди, билкарката. Ама казват, че имала лошо око.
Билките са всеки случай по-приятни от пиявиците, замисли се Даниъл, а в лоши очи и без туй не вярваше.
— Добре, кажете да я доведат.
Хенриета се събуди и осъзна, че се е случило нещо изненадващо и чудесно — вече нямаше болки. Размърда предпазливо пръстите на краката, сви пръсти, изви глава и когато не усети нищо, опита се да отвори очи. Всичко й се стори много светло за разлика от тъмния, изпълнен с болка свят, в който беше прекарала времето си напоследък, налагаше й се, наистина, все още да замижава, но очите не я боляха, а в мозъка й вече не удряха чукове.