— Не искаш ли да се потопиш отново във водата, елфичке? — измърмори Даниъл с пламнал поглед. Без да изчака отговора й, той я награби и тя се озова отново в коритото, а Даниъл бързо коленичи и я яхна. Тя го пое всеотдайно много дълбоко в себе си, ръцете й се вкопчиха в мускулестите му ръце, когато той ги опря в ръба на коритото.
Бавно и съвсем съзнателно Даниъл почти се отдръпна и замря в изчакване. Наблюдаваше с нарастващо желание реакцията на Хенриета. Когато неспокойните й движения и задъханото й дишане му подсказаха, че тя е на прага на върховното изживяване, той проникна с дълбок тласък отново в нея, облада я докрай и се изля в нея. Хенриета изпита чувството сякаш някой я беше повдигнал, сякаш беше станала съвсем лека и в тази всеотдайна прегръдка изпита почти безкрайна наслада.
Даниъл потрепери, осъзнал насладата от собственото си удовлетворение. Погледна с нежност сърцевидното личице. След миг клепачите й трепнаха, очите се отвориха, изпълнени с любов и благодарност, сякаш Хенриета току-що бе получила скъпоценен подарък. Даниъл знаеше, че тя може да прочете същите чувства и в неговите очи. Хенриета му бе подарила нещо прекрасно, нещо, което не се бе надявал да изпита още веднъж през своя живот.
Даниъл усети как Хенриета изведнъж потрепери и разбра, че действителността нахлува отново в съзнанието й. Бяха отново мъж и жена в корито с хладка вода, огънят догаряше и студеният въздух си търсеше път през пролуките в стената.
— Добре — каза той меко и отметна мокър кичур от лицето й. — Достатъчно дълго се къпа за днес.
Даниъл пръсна малко вода върху гърдите й, хвана я нежно под бедрата и вдигна лекото телце от водата. Хенриета се усмихваше замечтано и не помръдваше. Даниъл я сложи на леглото и яко я разтри със силните си ръце, за да изсъхне и да намери обратния път към себе си и света.
— Сложи си топла дреха, миличко — Даниъл разръшка огъня в камината и пламъците лумнаха високо. — Хайде, по-бързо!
Но Хенриета не помръдваше и се наложи Даниъл да й облече бельото и поръбената с кожи рокля от тъмносин вълнен плат.
— Ти си омагьосана — каза той със смях. — Но не мога да ти се присмивам, защото, както изглежда, съм омагьосан и аз.
— Исках да създам за нас двамата приказна страна. — Хенриета най-сетне си беше възвърнала дар слово. В гласа й звучеше дори малко гордост.
— Хъм. — Даниъл се беше избърсал и сега се обличаше. — Изпълнена с аромати… приказна страна. — Мога ли да попитам кой достави тук всичкия този лукс? Помоли Доркас?
Бузите й пламнаха.
— Не… не направо.
— Хари? — Звучеше учудващо меко.
— Не беше никак далече, Даниъл, само на четвърт миля. И Доркас нямаше нищо против.
Даниъл се хвана за брадичката.
— Поставяш ме в двусмислено положение. — Той привлече Хенриета към себе си. — Ще е много несправедливо да почна да ти се карам. Но трябва да разбереш, че мисля за твоята безопасност, а по този начин и за собственото си спокойствие.
Хенриета си мислеше за преживяното този следобед и мълчеше.
Лицето на Даниъл стана сериозно.
— Послушание е качеството, което се цени най-високо у една жена — обясни той натъртено. — Обещай ми да не излезеш още веднъж сама от тази къща.
Хенриета обгърна шията му с ръце и го целуна нежно по врата.
— Не, това няма да се повтори. Но нали трябваше да е изненада.
Даниъл въздъхна.
— Ще успея ли да те превърна някой ден в разумна жена?
Очите й блестяха хитро.
— Имате много енергична съпруга, нали, сър? Или искате да го докажа още веднъж?
Даниъл се разсмя. Усещаше, че отново владее цялата си мъжка сила и гореща кръв отново тече в жилите му.
— По-късно. Сега имам нужда от добра вечеря. Освен това трябва да оправим стаята. Може би ще ни демонстрираш най-напред своите сравнително скромни умения на домакиня.
— Ще се въздържа, сър, след като моето предложение се отблъсква по такъв начин. — Хенриета се изплъзна от ръцете му, изплези му се и изхвърча, лека и радостна, от стаята.
Даниъл я последва засмян. Колко чудесен можеше да е животът!
9
Близо седмица по-късно, докато влизаше в къщата, Даниъл бе посрещнат от високи гласове и яростна кавга в дневната. Чу жена си, явно бясна от гняв. Надвикваше я все пак още по-висок дрезгав глас, който Даниъл веднага позна.
Той отвори рязко вратата. Малкото помещение изглеждаше претъпкано с хора, но единственият човек, който го интересуваше, беше жена му. Покачена на стол, тя тропаше с крака и крещеше колкото й глас държи.