— Какво правиш, по дяволите? — С две крачки беше до нея, награби я за бедрата и я сложи на пода. — Какво значи всичко това?
— Опитвах се само да го накарам да ме чуе — отговори задъхана Хенриета.
— Да тропаш с крака по масата наистина е нов и при това нечуван начин да се постигне тази цел — заяви сдържано Даниъл. — Освен това си се зачервила и цялата гориш. — Той се огледа бързо. — Освен това занемарила си, изглежда, задълженията си на домакиня и не си предложила на госта нещо освежаващо.
Докачена, Хенриета наведе мълчаливо глава.
— Браво, сър Даниъл, Вече разбрахме от Уил, че сте разумен човек. — Високата дама с внушителни размери и заповедническо държане, която беше застанала до камината, се приближи към него.
Даниъл погледна приятелски Уил.
— Приликата е неоспорима, мадам. — Той се поклони и вдигна ръката й към устните си. — Много се радвам да се запозная с майката на Уил.
— Щом разбрахме от адвокат Филбърт, че сте в Лондон — тя посочи адвоката, на чието лице беше изписано огромното желание да напусне час по-скоро това място — веднага решихме да ви поздравим за сватбата и да ви благодарим за добрината, с която сте се отнесли към Уил.
Даниъл прегърна младежа през рамо.
— Уил ни беше неоценим спътник. Тъй че не ми дължите никаква благодарност.
— О не! — обади се най-сетне и Озбърт-баща. — От Уил разбрах, че вие…
— Но сега изобщо не става дума за това! — възкликна изведнъж Хенриета. — Та те са пристигнали заедно с баща ми и той…
— Стегни се, Хенриета. Нямаш причина да си толкова изнервена. Вече съм тук. Ще се погрижиш ли за нещо освежаващо за нашите гости?
Хенриета поклати енергично глава.
— Не, аз оставам. Да бях тук от самото начало, нямаше да я има цялата тази бъркотия.
— Да не искаш… — Сър Джералд се спусна към дъщеря си, но Даниъл веднага му препречи пътя.
— Много ми е приятно да ви видя пак, сър Джералд — каза той с престорена добросърдечност.
— А на мен, по дяволите, хич не ми е приятно — избоботи сър Джералд Ашби. — Този проклет адвокат ми цъфна с най-безсрамни искания…
— Безсрамие, така ли? — скочи Хенриета. — Как изобщо можеш да го слушаш…
— Престани! — Даниъл се беше разсърдил не на шега. — Няма да постигнем нищо, ако непрекъснато ни прекъсваш.
— Много разумен човек — повтори госпожа Озбърт. — Не бой се, Хенриета, дошли сме да се уверим, че всичко ще стане напълно законосъобразно.
Сър Джералд се изчерви като пуяк и напразно затърси думи. Адвокатът Филбърт пак се изкашля смутено.
— Как мислите, ми харесва всичко това, госпожо Озбърт! И изобщо работа ли ви е да се месите, господин Озбърт! — Бащата на Хенриета направо избухна. — Ами този пребледнял адвокат — обърна се сега към Филбърт. — Няма никакви документи и аз няма да чакам да им докажете противното, само защото някакъв проклет галфон ви е подкупил.
Даниъл с основание допусна, че проклетият галфон е именно той, но реши да се престори, че не е чул обидата.
— Мога ли да ви предложа вино, господа?
— Да, благодаря — На Озбърт явно му олекна. — Трябва да си призная, че преди твърде често си затваряхме очите. — Той се почеса по носа, луничав като този на Уил. — Беше много трудно да решим какво да направим. Но тук става дума за справедливост или несправедливост и аз съм виждал с очите си документите, когато ставаше дума за брак между Хенриета и Уил. Мога да го потвърдя. И адвокат Филбърт също. — Озбърт отпи голяма глътка от чашата, която Даниъл му беше подал, и хвърли изпълнен с непреодолимо отвращение поглед към сър Джералд, който сякаш всеки миг щеше да получи удар.
— Не мисля, че ще ви се наложи да станете свидетели — Даниъл погледна, присвил очи, сумтящия от гняв баронет. — Елате, сър Джералд, нека обсъдим разумно обстоятелствата.
— Разумно ли? — На лицето на Ашби отново се появи лукавият израз. — Че къде са ви документите? Хайде, покажете ми ги. После ще можем да разговаряме разумно.
— О, вече мога да ти ги покажа — Хенриета беше бяла като платно, но изглежда вече се беше овладяла. — Много добре зная къде са — и тя погледна подигравателно баща си. — Хайде да заминем всички заедно за Оксфордшир и там да ви ги покажа. Ще го предпочетеш ли… татко?
Тези думи бяха пропити от толкова горчивина, че пронизаха Даниъл до мозъка на костите. В настъпилата внезапно тишина, Хенриета се изправи, съвсем спокойна, събра цялата си енергия и сила на волята и ги отправи към мъжа, когото току-що бе нарекла свой баща. Онова, което знаеше само тя, беше, че изобщо не знаеше къде са скрити документите. Но ако те не бяха унищожени, можеха да са само на едно място, където баща й от край време пазеше всичко, което някой ден можеше да му е полза. Тя го изгледа настойчиво и забеляза, че той става неуверен. А тя беше, изглежда, на прав път.