— Скрити са под двойното дъно на ковчежето за скъпоценности на лейди Ашби, зад ламперията в твоята спалня.
Хенриета беше извисила победоносно глас. Бесен от гняв, баронетът понечи да се нахвърли с юмруци срещу дъщеря си, но Даниъл го сграбчи със стоманена хватка.
— Е, сър Джералд, може би ще проведем сега един разумен разговор? Седнете, господин Филбърт. Ще трябва да изложим някои неща на хартия, а не бива и да губим време. Сигурен съм, че господин Озбърт ще ни бъде на разположение като свидетел.
Като скърцаше със зъби, сър Джералд се отказа от по-нататъшна съпротива, а Хенриета, вече победителка, се оттегли на пейката до камината.
— Откъде го знаеше, Хари? — прошепна й Уил, който седна до нея. — Свикнал съм да очаквам всичко от теб, и все пак, защо беше толкова сигурна?
— Изобщо не бях сигурна — призна си Хенриета и предпазливо се усмихна. — Знаех само къде крие всичките си съкровища, защото един ден ги открих, докато вилнеех из спалнята му.
Уил се колебаеше между осъждане и възхищение.
— Тършувала си из стаята на родителите си?
— Да. И освен това подслушвах на врати и прозорци. Така разбрах и за наследството, което ми е оставила майка ми.
— Ужасно поведение.
— Вярно — съгласи се невъзмутимо тя. — Но много полезно, както виждаш. Освен това трябваше сама да се грижа за себе си, защото никой друг не го правеше вместо мен.
Уил кимна мълчаливо.
— Изглеждаш уморена — каза той след малко. — Не искаш ли да полегнеш малко?
— Да, май ще е добре да поотпочина. Така вечерята ще ми е по-вкусна.
Когато Хенриета се събуди, първата й мисъл беше, че е спечелила битката с баща си без продължителен и скъпо струващ процес. Вече беше свободна, сега и завинаги, освободена от коварната подлост на баща си.
Дочу весели гласове, дрънченето на чинии, звънтенето на ножове. Хенриета бързо стана, облече се и слезе бързо по стълбата. Откъм кухнята и трапезарията се носеше толкова апетитен мирис, че и потекоха лигите. Когато отвори вратата на трапезарията, видя Даниъл, тримата Озбъртови и адвокат Филбърт насядали в чудесно настроение около масата. Виното, добрата храна и буйният огън в камината бяха зачервили бузите им.
— Даниъл, ужасно съм ти сърдита, задето не ме събуди — каза Хенриета.
— Не ми се сърди, елфичке — стана той да я посрещне. — Оставили сме ти твоята порция. Реших, че ще ти се услади повече, след като се наспиш. Ела, седни до мен. Това е пържено гълъбче, а това задушени заешко и агнешко. От кое да ти сложа най-напред?
— От задушеното, ако обичаш.
Около масата цареше толкова весело настроение, сякаш на всички им беше паднал тежък товар от гърба. Озбъртови се усмихваха приятелски, а адвокатът Филбърт не се държеше толкова сковано и официално, както обикновено. Хенриета се радваше, че на Даниъл явно му беше олекнало. Знаеше какво означава за него този капитал и се надяваше баща й да не е посягал незаконно на него, фактът, че тя му бе помогнала да го получи, изпълваше сърцето й с радост. Вече не беше бедната, спасена по чудодеен начин просякиня, беше си извоювала място в живота на Даниъл, място, спечелено честно и почтено.
— Донесъл съм ти подарък, елфичке — каза изведнъж Даниъл.
— Подарък ли? — Хенриета едва не се задави от учудване. — Как така ми носиш подарък?
— Ами беше едно лудо хрумване — отвърна закачливо Даниъл. — Беше и рисковано за мен, защото в наши дни не гледат с добро око човек, който купува такива неща.
— Какво, за бога, може да е? — Хенриета отвори толкова широко очи, че Даниъл избухна в силен смях.
— На вратата е, до вратата.
Хари скочи, изтича в коридора и се върна с някакъв безформен пакет.
— Вече зная какво е! — възкликна тя. — Напипвам контурите! Това е китара.
— Реших да повярвам, че наистина свириш толкова добре, колкото твърдиш. — Даниъл се усмихваше, доволен да види голямата радост на Хенриета.
— О, тя наистина свири добре — каза госпожа Озбърт, — има и приятен глас.
Хенриета се изчерви от комплимента, погали красиво извитото дърво и дръпна предпазливо една струна.
— Чудесен инструмент, Даниъл!
— Мисля, че е време да тръгваме — Амалия Озбърт неохотно стана. — И двамата сте винаги добре дошли в Озбърт Корт… с цялото семейство.
— Наистина не зная как да ви благодаря — каза сериозно Даниъл.