— Глупости! Ако наистина имаше повод за благодарност, щяхме наистина да я приемем.
Сред безкрайни благодарности и протести от двете страни, семейство Озбърт и адвокатът Филбърт се приготвиха да излязат навън, в студената нощ.
— А ние ще се прибираме ли у дома? — попита Хенриета, когато заключиха вратата зад гостите.
— Не веднага. Трябва да отида още веднъж при комисарите в Хейбърсдейшърс Хол и… — На лицето на Даниъл легна сянка. Той сръчка навъсено огъня в камината. — Искам да дочакам и края на процеса срещу краля. Тази заран го зърнах, когато го докараха в Уестминстър. Отиде пеш до ферибота при Гардънс тейърс, заобиколен от онези предатели с пики. — Даниъл сви презрително устни. — Кралят намери мила усмивка за всекиго, когото срещна по пътя си.
Хари се приближи към огъня.
— А какво беше настроението на хората?
Даниъл вдигна бавно рамене.
— Бяха ядосани, объркани… Повечето мълчаха. Някои измърмориха:
— Бог да пази краля, — но веднага ги накараха да млъкнат. При този потиснически парламент подобна молитва се смята за предателство спрямо държавата. Хенриета, бог ми е свидетел, ако се опитат да убият, краля, няма да гледам безучастно.
Хенриета неволно потръпна. На Даниъл оставаше ли му наистина избор? Проявената вярност към краля беше изплатена с парична сума, а той се видя принуден да се закълне във вярност на парламента — само и само да защити семейството и имота си. Нима щеше да наруши клетвата? И какво щеше да стане тогава с всички тях? Денят загуби изведнъж цялото си великолепие.
— Да ти изсвиря ли нещо? — Хенриета хвана китарата.
— Ако искаш.
Но и веселата музика не можа да пропъди мрачните мисли.
През последвалата седмица нервното напрежение непрекъснато нарастваше, докато настъпи и денят, на който Чарлз Стюарт бе осъден на смърт чрез обезглавяване като „тиран, предател, убиец и отявлен враг на всички добри хора в тази страна“.
Докато го водеха от съда в Уестминстър, войниците крещяха високо: „Справедливост! Смърт!“, за да искат главата на мъжа, когото обвиняваха в дългогодишното кръвопролитие на гражданската война.
Хенриета беше придружила Даниъл до Уестминстър. Когато доскоро немислимото стана действителност, Даниъл стоеше, скован и мълчалив. Наоколо им се надигаше силна глъчка, някои гласове издаваха безпомощност, други шумно задоволство от присъдата.
— Божият закон е спазен — заяви с хладнокръвно задоволство застаналият до Хенриета мъж с аскетична външност.
Хенриета долавяше как яростта сковава тялото на Даниъл и го дръпна отчаяно за ръката.
— Хайде да се прибираме. Боли ме главата.
Загриженост измести за малко болезнената ярост.
— Какво ти е, елфичке? Да не си болна?
— Не, не, нищо сериозно, от вятъра е. Като пийна вкъщи нещо топло, ще се оправя.
— Добре. Тук и без туй вече не ни задържа нищо. — В гласа му звучеше необичайна острота.
Той хвана Хенриета за ръката и тръгна към странична уличка. Тълпата беше почнала да се разотива, но настроението беше потискащо, тук-там избухваха кавги. Камък се удари в калдъръма пред краката на Хенриета. Даниъл стисна още по-силно ръката й.
— Тук намирисва на беда — измърмори той. — По това време по улиците не бива да има жени.
Следващите няколко дена Даниъл сякаш беше потънал в себе си. Хенриета се опитваше да го поразсее с музика и разговори, с нежност и страст, а когато нищо не помагаше, заговорваше за завръщането им в Кент. Комисарите в Хейбърсдейшърс Хол се бяха съгласили да намалят глобата с хиляда фунта и вече нищо не ги задържаше в града. Но Даниъл не можеше да напусне Лондон. Сякаш беше длъжен да дочака заедно с краля, със своя крал, за когото се бе сражавал, часа, в който секирата на палача ще сложи край на всичко.
Във вторник, 30 януари денят започваше, сив, в Лондон. Даниъл стана мълчаливо, мълчаливо се облече и тръгна към пътната врата. Хенриета избърза подире му.
— Идвам с теб.
— Не, няма! Решителният му тон наруши потискащата тишина. — Ти ще останеш зад тези стени, докато се върна.
Откъм улицата нахлу леден вятър, после вратата се затръшна. Хенриета остана за миг неподвижна.
— Ела в кухнята до огъня — чу тя зад себе си милия глас на Доркас.
— Благодаря, Доркас, но ще отида до Уайтхол.
— Това никак няма да зарадва сър Даниъл.
— Не искам да стоя тук, сякаш безучастна към неговата болка — отвърна спокойно Хенриета. — Ако мъжът ми страда, защото е безсилен наблюдател, искам да споделя с него тази мъка. Просто не мога иначе.
— Направете каквото е необходимо — кимна Доркас. Една съпруга трябва сама да решава какъв е нейният дълг. — Джо ще ви придружи.