Хенриета не беше молила за придружител, но го прие с облекчение, а когато стигнаха центъра на града, облекчението се превърна в благодарност. Улиците гъмжаха от хора, устремени неудържимо в една и съща посока, те напредваха бавно, но целеустремено. Когато тълпата я понесе, вече беше невъзможно да се дръпне. Беше станала част от нея.
Когато стигнаха Уайтхол, бледо зимно слънце се подаде от облаците и освети ешафода, издигнат пред банкетната зала. Тълпата напираше напред и Хенриета се озова изведнъж в първите редици, втренчили безмълвни ужасени погледи в разцепения дръвник. Палачът вече беше там, със смъртоносното си сечиво в ръце. Секирата проблясваше на слънчевите лъчи. Какво ли чувство беше, да знаеш, че тази ръка само след миг ще отсече главата на краля на Англия?
Хенриета гледаше втренчено мъжа, сякаш искаше да прочете мислите му, но маската му придаваше нереална външност, отделяше го от ясните очертания на реалния живот. Озърна се да види Джо, но не го откри. Заобикаляха я само чужди лица, на които се четеше цялата гама от чувства — от забавление до ужас. Опита се да се отдалечи от ешафода, но хорската стена беше непробиваема. Отчаяна, Хенриета оглеждаше тълпата, дано види Джо, или, може би, Даниъл. Тя знаеше, че е тук. Но къде?
После ропотът на тълпата се усили, донякъде в очакване, донякъде пропит от ужас, когато отряд войници излезе през портите на Уайтхол. Между тях вървеше Чарлз Стюарт. Беше гологлав. На Хенриета й се стори особено ужасно да види краля гологлав сред въоръжения конвой. Беше абсурдно да се съсредоточава на такава незначителна подробност, знаеше го, но й де стори, че това символизира призрачната атмосфера на тази утрин.
Сега можеше само да присъства на ужасната драма. Кралят се качи на ешафода, който бе заобиколен тутакси от плътни редици въоръжени мъже, тъй че гласът на негово величество, който се обръщаше за сетен път към събрания народ, едва можеше да се чуе. Той подаде наметалото си на човек от охраната, махна превръзката от очите си и коленичи. В този миг настъпи такава тишина, че сякаш нямаше да може никога вече да бъде нарушена. Слънцето проблясваше върху метала, когато секирата се вдигна и отпусна с един единствен замах. Дълбока въздишка се издигна над тълпата, стон на отчаяние и обърканост, стон, който разкъсваше и крещеше към небето.
После някой изкрещя. Тълпата се раздвижи и ту пристъпваше напред, то се отдръпваше назад. Конни войници започнаха да я удрят, размахваха пики и алебарди, за да разпръснат час по-скоро скърбящото множество. Един отряд се приближи към Чаринг Крос, друг се насочи в същата посока, настана дива бъркотия и хората хукнаха, загубили ума и дума, като се мъчеха отчаяно да избегнат тъпчещите коне и остриетата на пиките.
Хенриета събра цялата си воля в усилието да не падне. Всичко останало нямаше значение. Не видя накъде я влачат, но знаеше, озове ли се веднъж под тези тъпчещи крака, никога вече няма да стане. Нежното й малко телце беше огромен недостатък и Хенриета едва не се паникьоса, лишена от яката подкрепа на Джо. Той щеше да я държи здраво, докато ги блъскат напред, назад или встрани, в зависимост от това накъде се е устремила тълпата.
Най-сетне дойде и спасението като тъмен, тесен вход. Малко преди отново да я повлекат, Хенриета успя да се промъкне под ръката на някакъв набит мъж и да се озове на безопасно място. Притисна се, задъхана, до стената. Представа нямаше къде се намира, но поне можеше да стои тихо и кротко изправена, а огромната тълпа все щеше някога да се разпръсне.
Даниъл беше излязъл на кон. Предвидил възможността от инциденти, беше останал далеч от стълпотворението и беше поел към дома още преди войниците да се намесят. Стигна лесно до Патерностер Роу, докато зад него глухата гълчава на тълпата все повече набъбваше. Усещаше се премръзнал, празен, с притъпени чувства. Беше сякаш зашеметен и не усещаше вече нищо. Гняв, възбуда… докато Доркас не му каза, че Хенриета и Джо са тръгнали за Уайтхол.
Гледаше втренчено дойката си и картината на възбудената тълпа застана пред погледа му.
— Боже милостиви!
Без да се замисля, изтича на улицата, без да знае накъде да поеме. В този миг зърна Джо, Джо, но не и жена си.
— Къде, за бога, е Хенриета? — Даниъл сграбчи невъздържано младежа за жакета.
— Загубих я, сър Даниъл — изрече Джо. — За последно я зърнах близо до ешафода. Търсих я навсякъде, но беше невъзможно. Тези хора… Поемаше си задъхано въздух, защото Даниъл продължаваше несъзнателно, да го разтърсва. — Върнах се възможно най-бързо, сър Даниъл, честна дума.
Даниъл го пусна.
— Извини ме, Джо. Нямах намерение да се държа толкова грубо с теб. — Той се опита да подреди мислите си. — Някъде при Уайтхол ли я изгуби?