— Какво искаш да кажеш, Даниъл? Нали се закле във вярност на парламента.
Даниъл поклати глава.
— Не съм се клел във вярност на кралеубийци. Чарлз I е мъртъв, но Чарлз II е жив и аз му дължа вярност.
— Какво смяташ да правиш? — Този въпрос бе прошепнат.
— Ще отида на заточение в Хага при краля и ще се присъединя към него.
Хенриета кимна бавно.
— Много семейства предпочетоха да емигрират. Положително няма да сме сами, а децата ще научат много нови неща.
Даниъл я гледаше мълчаливо. Беше пожелал само да следва вътрешния си подтик, имаше намерение да остави Хенриета и децата в Кент. Но неговата съпруга този ден вече беше показала как разбира тя съпружеската взаимност. Той обгърна с усмивка лицето й с ръце.
— Мислиш ли, че госпожа Киърсот ще приеме да живее в изгнание?
Оживление и светлина се върнаха в големите очи.
— Налага ли се да я водим с нас?
— Боя се, че да, елфичке. Като моя съпруга ще имаш при двора достатъчно много задължения.
— Там поне няма да ми се налага да бия масло — каза с лукав поглед Хенриета.
— Но няма да можеш и да се катериш по дърветата — заяви сериозно Даниъл. — Ще трябва да се научиш да бъдеш придворна дама.
Хенриета прие спокойно такава перспектива.
— Няма да е по-трудно от всичко останало, което ми се наложи да науча досега. — Тя го прегърна за шията и нежно го целуна. — Но няма и да е толкова хубаво като някои други неща.
— Сигурно не — съгласи се Даниъл. Той притисна гъвкавото тяло към себе си, усети неговата топлина и собствената си възбуда в отговор на тази близост. Изведнъж го обзе непреодолимо желание, сякаш страстното единение можеше да пропъди ужаса на този ден.
Хенриета усети промяната, която бе станала в Даниъл и със странно чувство за триумф го привлече към леглото.
10
— Нан, не се помайвай — каза нетърпеливо Хенриета и хвана момиченцето за ръка. — Боя се, че и без това много се забавихме.
— Сигурна съм, че пак ще закъснеем за вечеря — доволният глас на Лизи долетя иззад огромния букет току-що набрани диви нарциси.
— А татко навярно пак е поканил гости — в забележката на Нан прозвуча съвсем неуместно безгрижие.
— Повече от сигурно е — измърмори Хенриета и ускори крачка по тясната калдъръмена уличка, която се провираше през оживения център на Хага.
Виковете на уличните търговци примамваха децата, несвикнали с градския живот и на Хенриета й се налагаше непрекъснато да откъсва момичетата ту от някоя пръскаща остра миризма рибарска сергия, ту от кошничаря с пъргави пръсти, или от майстора на пастети, замесени с много подправки. Разбираше как влияе на децата това пъстро многолюдие, но вече се бяха забавили достатъчно, за да наберат цветя, а у дома щяха да ги изчакат, преди да седнат на масата.
Както обикновено сър Даниъл беше прекарал сутринта при двора, където трескаво се крояха планове за създаването на нова армия срещу парламента с подкрепата на верните шотландци. Не беше предупредил, че ще води гости, но понеже вратата на дома му беше отворена за многото обеднели емигранти в този град, това се случваше често. Домакиня, която блести с отсъствието си и една закъсняла вечеря не хвърляха добра светлина върху тяхното гостоприемство.
Най-сетне стигнаха до голямата каменна къща със стръмен покрив на мансардата, станала дом на семейство Дръмънд в Хага. Сградата беше добре поддържана. В сравнение с други членове на този двор в изгнание, чиито имоти бяха конфискувани, Даниъл се радваше на макар и скромно благополучие. Беше успял да напусне Англия незабелязано и да вземе със себе си зестрата на Хенриета, която нейният баща най-сетне й беше дал. Налагаше се все пак да бъде пестелив, защото не можеше да рискува да се върне в Англия за още средства. Хора на парламента наблюдаваха пристанищата, търсеха привърженици на краля-изгнаник, а Даниъл не държеше някой от тях да го познае.
Заедно с други подобни сгради, къщата се издигаше на спокоен четириъгълен площад. Зад нея имаше малка, обиколена от каменен зид градинка. Този прекрасен пролетен ден априлският вятър носеше мириса на море и аромата на цветя, затова Хенриета затвори със съжаление вратата зад себе си. Откъм салона вляво от антрето долитаха приглушени гласове.
— Кой ли може да е? — Неукротимо любопитна, Лизи се опита да надникне през ключалката.
— Лизи! — В мъмрещия глас на Хенриета прозвуча и потиснат смях, когато вратата изведнъж се отвори. Лизи загуби равновесие и се озова доста болезнено в краката на баща си.
Даниъл я изгледа смаяно.
— Загуби ли нещо, Елизабет?