— Не… не, сър. Просто се спънах — изпелтечи детето, пламнало от смущение, изправи се на крака и направи припряно реверанс.
— Колко неприятно — каза загрижено Даниъл. — Надявам се, не си се наранила, нали?
— Не, сър. — Лизи повтори реверанса и погледна за помощ мащехата си.
Хенриета не се колеба дълго. Бърз поглед й беше разкрил които са гостите и тя тръгна към тях, побутвайки децата пред себе си.
— Милорд Хендън, милорд Конот, мисля, че още не познавате заварените ми дъщери, Елизабет и Нан.
— Да, така е — граф Хендън остави чашата си на масата и се усмихна мило на двете деца. — Прелестни са, направо са чудесни, Дръмънд… наистина.
— Благодаря — каза сухо Даниъл. — Но понеже гувернантката им вече ги чака, вярвам, че ще ги извините.
Момиченцата направиха реверанс, малко припряно като за наистина безукорно държане и с облекчение се оттеглиха.
— Струва ми се, че си прекарала приятно сутринта — Даниъл гледаше Хенриета, която беше донесла пролетта със зачервените си от вятъра бузи и блесналите си очи.
— Брахме нарциси — отговори тя с онази неустоима кокетна усмивка, с която си служеше обикновено само когато се боеше, че е сбъркала нещо. — Надявам се, че не съм ви накарала да чакате вечерята, но просто не усетихме кога мина времето.
— Вашето гостоприемство, лейди Дръмънд, е наистина щедро. — Уйлям Конот говореше, както винаги, изтежко. Значимостта, която излъчваше, не накърняваха нито вехтия му вълнен жакет, нито евтините уж посребрени катарами на обувките му. — Ще е върховна неблагодарност да критикуваме каквото и да било.
— При все това сме малко нещо гладни — не се сдържа да не отбележи Даниъл. — Вече наближава три часът.
— Веднага ще наредя да сервират.
Хенриета излезе в антрето и се огледа критично в огледалото. Остана общо взето доволна от онова, което видя. През последните няколко месеца лицето й се беше променило. От очите е, каза си тя и се изчерви. Изразът на очите й беше по всяко време такъв, сякаш току-що се бе любила, бяха страстни, знаещи и безкрайно доволни, а така се чувстваше почти непрекъснато и нейното тяло.
При тези мисли Хенриета леко потрепери и побърза да изтича бързо в кухнята, където опитният дебел готвач-фламандец беше поел всички задължения, а господарката можеше да се гордее с добрата кухня в дома й, без да става нужда да полага за това каквито и да било усилия. Той кимна важно на Хенриета, която се доближи до печката и вдигна един капак, за да си каже тя мнението за неговото произведение — великолепно заешко печено, с гарнитура от картофени кнедли и грах с парченца шунка. След това й демонстрира и ябълковата торта, която беше направил всъщност специално за Лизи. На малката не й беше никак трудно да осведомява готвача кои ястия са й най-любимите. Човек често можеше да я свари в кухнята да разправя каквото й мине през ума на момчето, което идваше всеки ден за най-тежката работа или на слугинчето, което живееше в стаичката на партера. Готвачът я слушаше мълчаливо, но внимателно.
Обедите протичаха обикновено във весело настроение, но този ден Хенриета долови у Даниъл някакво потиснато напрежение. Не беше яд, а възбуда, а в погледа му сякаш имаше въпрос, особено когато поглеждаше към Хенриета, която развличаше гостите с любезни приказки.
За изненада на Даниъл, съпругата му беше поела въодушевено ролята на домакиня, когато се настаниха миналия юли в тази къща в Хага. Усилията й бяха възнаградени с ласкаещо внимание и куп комплименти, от които Хенриета направо разцъфтяваше. Днешните й гости бяха често присъствие на щедрата й трапеза. След като битката при Престън бе загубена, те се видяха принудени да напуснат Англия и да оставят там всичко, което притежаваха. Както повечето англичани в Хага, живееха от ден за ден и от щедростта на по-добре поставените. В това отношение изобщо не се различаваха от своя крал, който беше принуден, останал без каквито и да било средства, да проси.
Сега на Даниъл му предстоеше да играе решаваща роля в плановете на своя крал, роля, подчертаваща доверието на крал Чарлз II към сър Даниъл Дръмънд. Но той се тревожеше — как ли ще приеме Хенриета промяната и дали ще се справи със задачите, които тя ще й постави.
— Е, лейди Дръмънд, мислите ли, че Мадрид ще ви хареса? — Изненадващият въпрос й бе поставен от графа, вече в чудесно настроение след вкусните ястия и чудесното вино.
— Какво имате предвид, милорд? — Лъжицата, с която Хенриета се канеше да сложи в устата си парче ябълкова торта, се изплъзна от пръстите й.
— Още не съм имал възможност да поговоря за това със съпругата си, Хендън. — Даниъл явно беше ядосан. — Та нали ми беше съобщено едва тази сутрин по време на аудиенцията.