— О, моля да ме извините! — Лорд Хендън изглеждаше объркан. — Господи, как можах!
— Мадрид? — Хенриета гледаше втренчено съпруга си през масата.
— Негово величество ме помоли да стана посланик при испанския двор, за да помоля за подкрепа при създаването на нова армия. Но нека го обсъдим по-късно.
— Както обичаш. — Хенриета ровеше с вилицата в парчето торта, а през ума й минаваха хиляди мисли. Щеше да е твърде рисковано предприятие. Испания беше толкова далече, а етикетът на нейния двор беше най-строгият в цяла Европа. Как можеше тя да се представи там като съпруга на посланик? Изгледите я плашеха.
Тя побърза да стане.
— Моля да ме извините, но задълженията ми на домакиня ме зоват.
Даниъл я изпрати до вратата.
— След малко ще обсъдим заедно всичко — каза той предпазливо. — Но за едно искам да те помоля още сега.
Хенриета го погледна въпросително.
— Трябва да внушиш на Лизи, че ако иска да разбере какво става зад някоя врата, достатъчно е само да почука.
Хенриета кимна.
— Имаш право, разбира се. И не биваше, като я гледам, да се смея.
Може би половин час по-късно Даниъл влезе в спалнята, където Хенриета беше седнала до отворения прозорец, загледана в градината. Децата си играеха в краката й.
— Отидоха ли си?
— Да — отговори той бързо и се наведе към дъщерите си. — Искам да си поприказвам с Хари… — Той отдавна се беше отказал да води борба с това умалително име. — Вървете при госпожа Киърсот.
— О, татко, ама тя ще ни заведе на църква — протестира Лизи. — Тя ходи редовно на вечернята, а е толкова досадно.
— Да, но е много полезно за безсмъртните ви души — каза закачливо бащата. — Освен това имате крайна нужда от опрощение на греховете. Хайде, изчезвайте!
Децата измърмориха тихичко по нещо, но излязоха без нови протести от стаята.
— Ще ги вземем ли с нас в Мадрид? — Хенриета си играеше с ресните на шала си.
Даниъл поклати глава.
— Не, не искам да ги излагам на опасностите на пътуването и климата. — Той коленичи до стола на Хенриета и сложи ръка на безпокойните й пръсти. — Също и теб, елфичке, ако предпочиташ.
— Господи, как можа да ти мине през ума? — извика Хенриета и скочи. — Аз трябва да остана тук и да ходя с госпожа Киърсот на църква, докато ти се забавляваш с дамите при испанския двор!
Даниъл се разсмя и стана.
— Не, никой не те задължава. Но наистина ли искаш да дойдеш с мен?
— Мислех, че съпрузи споделят опасностите. Но ако ти си на друго мнение… о! — Ироничната й сръдня завърши с вик, когато Даниъл награби без предупреждение жена си за бедрата и я хвърли на леглото.
— Гребеш в опасен фарватер — заяви й той много мило, както я беше яхнал откъм гърба и държеше здраво ръцете й от двете страни на бедрата. — На твое място щях да съм по-предвидлив.
Хенриета лежеше съвсем кротко и се мъчеше да придаде на лицето си израз на пълно покорство, но в очите й пламтеше съвсем друго послание и тя облиза неспокойно пресъхналите си устни.
— О, мили боже! — прошепна Даниъл. — Понякога се питам какво стана с малкото невинно момиченце, за което се ожених.
— Искаш ли то да се върне?
Той поклати глава.
— Само за игра, миличко.
— А… на какво ще играем сега?
Той докосна корсажа й и почна да го развързва.
— Ако желаеш…
— На какво ще играем? — Хенриета продължаваше да лежи неподвижно и когато той разголи гърдите й. Свежият вечерен въздух погали нежно меките хълмчета, докосна розовите пъпки, които ставаха от възбудата все по-корави.
— Бих желал да имам в леглото си испанска циганка — отговори той и разпиля косата й, прокара пръсти през копринения им разкош, пръсна ги като ветрило по възглавницата около малкото личице. — Испанска циганка с разрошена коса и голи гърди, която извлича страстна магия от струните на своята китара.
— И те омагьосва с танца си. — Хенриета се надигна бавно с рокля свлечена до кръста. Косата й се спускаше на вълни по раменете, очите й блестяха и привличаха, устните й бяха полуотворени.
Тя взе китарата, изсвири един акорд, после още един. Прозвуча омагьосваща мелодия. Тя ту подканяше смело, ту стенеше от желание за нещо непознато, тя даваше израз на неясните копнежи на тялото и душата. После настроението на Хенриета сякаш изведнъж се промени. Пръстите й се плъзнаха със смайваща бързина по струните, извикаха ситнеща, чуруликаща мелодия, която накараше краката да затанцуват, а Даниъл възхитено да се усмихне.
Хенриета отметна глава и се засмя радостно и тя. Остави инструмента, събу си бързо обувките и затанцува — див, екзотичен, изпълнен с обещания танц. Движеше се все по-бързо, докато не се превърна във вихър житно-жълта коприна и турскосиньо кадифе, а тя самата сякаш се беше изчезнала докрай в танца. После отново забави движенията си, отпусна се подканващо на пода и протегна ръка към Даниъл.