— О, Джулия, това е Уил Озбърт, най-добрият ми приятел. Колко жалко, че пристига тъкмо сега, когато се каним да потеглим за Мадрид.
— Мадрид? — Уил откъсна неохотно поглед от Джулия.
— Всичко по реда си. — Даниъл се видя принуден да внесе известен ред. — Разрешете да ви представя: господин Уил Озбърт, госпожица Джулия Морис.
— Много се радвам, госпожице Джулия. — Уил се изчерви до корените на медночервените си коси. — За мен е чест.
— О, не толкова тържествено! — спря ги нетърпеливо Хенриета. — Джулия е най-добрата ми приятелка, тъй че няма защо да се държите толкова официално.
— Хенриета, дали не трябва да предупредиш в кухнята, че имаме гости.
— О, аз не мога да остана за обед — прошепна ядосано Джулия.
— Защо не? Нали винаги оставаш. — Хенриета се приближи импулсивно към Уил и го прегърна, сложила ръце на тила му. Още не мога да повярвам, Уил. Какво те води насам?
Уил навъси чело и поклати глава.
— Променила си се, Хари, не съвсем, разбира се, но… знам ли. Може би причината е, че сега имаш две дъщери.
Сър Даниъл се опита да скрие усмивчицата си, докато пълнеше чашите с гъсто сладко вино от Канарските острови. Уил можеше да си мисли каквото си ще.
— И така, Уил, какво търсиш в Хага? — попита отново Хенриета. — У дома всичко наред ли е?
— Да. — Уил хвърли тайничко поглед към Джулия. — Но хората са много потиснати. Музиката е забранена, дори в църква, и всеки се страхува от съседа си. Достатъчни са няколко думи, че еди-кой си не е истински набожен, и още следващата неделя свещеникът го прави за посмешище, като го кара публично да се покае.
— Може би искаш да се присъединиш към каузата на краля?
Уил кимна живо и отпи голяма глътка.
— Ако се появи в Шотландия с голяма армия, шотландците ще се сражават за него… Ще се опълчим срещу Кромуел и новите му закони.
— Тъкмо това е причината, поради която заминаваме аз Мадрид — обясни Хенриета. — Даниъл става посланик при двора на испанския крал, за да осигури подкрепата му за създаването на нова армия.
— Колко бих искала да дойда с вас — въздъхна Джулия. — Сигурно ще е великолепно приключение.
— Не ще и дума — съгласи се с нея и Уил и потърси през масата погледа й.
Хенриета забеляза това сближаване и остана за миг безмълвна. После каза замислено:
— Защо Уил да не живее тук, докато ни няма? Има толкова много място, Даниъл, а той ще може и да пази къщата.
— Разбира се — съгласи се с готовност Даниъл. — Не зная само дали на Уил ще му хареса да живее с две момиченца и тяхната възпитателка.
— Сигурна съм, че да — заяви Хенриета.
— Дали да не позволиш на Уил той да ни отговори.
Две тъмни очи бяха втренчени с молба в луничавото лице. Уил се почеса по носа.
— Това няма най-малко да ми пречи, но не бих искал да злоупотребя с гостоприемството ви.
— Глупости! — Прозвуча така, сякаш Даниъл прави забележка на малката си дъщеря.
— Значи оставаш. — Хенриета огледа сияеща всички. Сигурна съм, че ще намериш тук много приятели.
— Аз също се надявам — отговори Уил и погледна Джулия.
11
На Хенриета й се струваше, че е прекарала целия си живот сред морето. Движенията на тялото й се бяха приспособили към люлеенето на кораба, вкусът на сол не изчезваше от устните й, косата й беше непрекъснато разрошена от вятъра.
В Бискайския залив корабът беше налетял на буря, Хенриета хвана морската болест и си пожелаваше със сълзи на очи да беше умряла. Даниъл я уви в одеяло и я занесе на палубата, защото, въпреки плющящия вятър и шибащия дъжд, там беше все пак по-добре отколкото в спарената теснотия на малката кабина, където всичко се плъзгаше ту натам, ту насам, а стомахът й повтаряше всяко накланяне. Беше лежала часове наред в прегръдката на Даниъл, а той търпеливо й наливаше по малко ракия между устните, докато в гърлото й се стечеше достатъчно, за да постопли болния й стомах. Хенриета не помнеше кога бе заспала, но когато шест часа по-късно се събуди в същата поза, имаше чувството, че ще умре от глад и вече не възприемаше люлеенето и накланянето на кораба като неприятни. Но Даниъл беше толкова премръзнал, че едва се движеше.
Сега Хенриета се облегна на парапета откъм лявата страна на кораба, вдигна лице срещу свежия бриз и се усмихна при спомена за ужасното изживяване.
— На какво се радваш толкова? — Гласът на Даниъл долетя откъм кърмата, където той разговаряше с капитана, един сприхав холандец.
— На нищо. — Хенриета поклати глава. Трябваше ли да отговори, така че всички да я чуят, че току-що си беше помислила за нежните грижи на своя съпруг?