Даниъл се приближи.
— Ти си измамница — заяви той и я перна по дупето.
Хенриета се засмя.
— Възможно и все пак ще задържа тайните си за себе си.
— При попътен вятър можем да стигнем скоро в Малага каза Даниъл. — Минем ли пролива Гибралтар, дотам ще остане съвсем малко.
Капитанът беше отказал да акостира в Билбао, което щеше да е по-удобно за тях. Твърдеше, че товарът му е предназначен за Малага, а пък те, ако са искали да слязат в Билбао, е трябвало да се качат на кораб, чийто товар се очаквал там. Тъй че сега напредваха с мъка покрай бреговете на Португалия, минаха покрай залива на Кадикс и вече бяха взели курс към тесния Гибралтарски пролив.
— Пътят ни от Малага до Мадрид ще е дълъг.
— Да, но ще си почиваме колкото е необходимо — отговори Даниъл и погледна към синьото море, над което проблясваше слънцето.
Разположен във вътрешността на страната, Мадрид беше град с тесни, криволичещи улички и широки площади. Хенриета изкачи една стръмна уличка, последвана от камериерката си, понесла кошница с кайсии и сливи. Юнското слънце прежуряше от небето и двете жени бяха благодарни за всяка сенчица, която предлагаха варосаните бели къщи. На върха на хълмчето спряха пред врата с решетка, вградена във висок каменен зид. Малкият двор тънеше в сянката на асми.
Сър Даниъл седеше на пейката под портокаловото дърво, погълнат от онова, което пишеше. Когато чу жена си да приближава, вдигна глава и се усмихна.
— Какво хубаво ми носиш?
Хенриета се наведе към него и му подаде бузата си за целувка.
— Плодове от пазара до катедралата. — Тя му подаде кошницата. — Изглеждаха толкова вкусни. Не можах да устоя. Пазаруването ми доставя огромно удоволствие. А има и толкова много нови неща, които искам да видя. Ще хапнеш ли кайсия? — Тя седна на пейката до Даниъл. — Какво прави тази сутрин? — попита тя и отхапа с наслада от сочния плод.
— Трудно мога да кажа… виж, окапа се. — Той извади кърпа от джоба и избърса сока, потекъл по брадичката на Хенриета.
Тя се дръпна нетърпеливо.
— Какво да правя, като са толкова сочни? Защо ти е трудно да кажеш?
Даниъл навъси чело.
— Всички са толкова учтиви и любезни, но въпреки това не мога да се добера до главния церемониалмайстор на краля, а без неговото съгласие няма да бъда допуснат скоро до аудиенция при крал Филип. Никой не отхвърля пряко молбата ми, но просто нищо не става. Не зная дали причината е, че не знаят как да се държат с посланик на крал в изгнание. В протокола сигурно няма подобна клауза. — Той поклати потиснат глава. — Но е възможно и да им е ясно какво ще предложа и смятат, че е по-лесно предварително да си спестят отказа.
— Колко неприятно — каза съчувствено Хенриета. Още не се бе озовавала в двора, защото кралицата още не беше готова да я приеме. Едва тогава щеше да й е позволено да прекрачи прага на онова крило в палата, в което живееше нейно величество. Все пак вече я бяха посетили съпругите на някои придворни, с които Даниъл бе установил връзка. Наложи й се да спази направо смехотворните правила на испанския придворен етикет. Затова можеше да си представи атмосферата, която Даниъл й описа.
— Новини от Хага. — Даниъл сгъна листовете и ги пъхна в дълбокия джоб на жакета си.
— От краля?
— Да.
— И какво ти съобщава?
— Не мога да ти кажа, елфичке. Негово величество ми наложи пълно мълчание.
— Но аз съм твоя съпруга.
Той й щипна носа.
— Дори моята съпруга не може да ме накара да разочаровам доверието на своя крал. Впрочем няма и нищо интересно за теб.
— Ти пък откъде знаеш? Или мислиш, че съм твърде млада и глупава, за да го разбера?
— В момента наистина си едно неразумно и упорито дете — избухна Даниъл. — Прекалено неопитна си в държавните дела, за да проумееш съобщенията.
Хенриета пламна от яд и упорито настоя:
— Разбирам повече, отколкото предполагаш. За шотландците ли става дума?
Даниъл стана.
— Мисля, че не си ме слушала внимателно.
Хенриета го последва забързано в къщата, в спалнята с хладен каменен под, белосани стени и спуснати кепенци. Наблюдаваше внимателно как Даниъл подрежда документите в каса за пари, сложена върху украсена с интарзии ракла.
— Не разбирам какво толкова тайно може да има, та да го криеш от мен.
Даниъл само вдигна рамене.
— Поканени сме тази вечер при херцог Медина да ла Торе. Неговият секретар ми предаде тази заран поканата му.
Както Даниъл се бе надявал, съобщението накара Хенриета да забрави огорчението си.
— Първата покана от високопоставен придворен. Това означава ли нещо?
— Твърде е възможно. Но нали ще видим.