— Така е — измърмори маркизата. — Научих, че този следобед са пристигнали новини от Хага.
— А също, че се очаква пристигането на извънреден пратеник на английския парламент — допълни доня Тереса. — Както разбрах от кралицата, нейно величество е много заинтересувана да разбере дали дворът в Хага поддържа достатъчно сигурна агентурна мрежа в Англия. В тази връзка ще е много показателно, ако писмото от Хага съдържа сведения за пристигането на извънредния пратеник.
Маркизата кимна мълчаливо, но продължи да следи с поглед нежната фигурка на онази, която беше предмет на разговора.
— Наистина прелестна малка женичка. Кралицата ще реши, че е привлекателна.
— И полезна.
— Много полезна, ако съумеем да я подхванем добре.
Вече минаваше полунощ, когато Даниъл се запъти към една от широко отворените врати, които водеха от все още претъпканата бална зала към една от терасите. От нея се откриваше панорама към пищните градини, в които пееха фонтани, а величествени кипариси очертаваха криволичещите пътеки в слабо осветената от факлите нощ. Над всичко се простираше осеяното със звезди черно и кадифено южно небе.
Хенриета стоеше в края на терасата с чаша от венециански кристал в ръка. Гледаше усмихнато своя кавалер, млад и привлекателен благородник със сияещи кафяви очи и красива брадичка. Даниъл си даде изведнъж сметка колко вехти са неговите дрехи в сравнение с коприната и дантелите на Хенриетиния обожател. Беше повече от ясно, че е обожател, както беше несъмнено и това, че на лейди Дръмънд ухажването й харесва.
Даниъл прекоси решително терасата.
— Вече е късно, скъпа ми съпруго. — И той вдигна ръката й към устните си.
Хенриета беше малко изненадана от необичайното обръщение.
— О, изобщо не съм забелязала. Познаваш ли дон Педро Ескобал? Той ми беше чудесен събеседник.
— Сър Даниъл! — испанецът се поклони с дълбоко уважение. — Вече съм чувал много за вас и се радвам да се запознаем. Но първо ми разрешете да ви благодаря, задето имах възможността да се радвам на компанията на вашата съпруга.
— Боя се само, че ще трябва да я отведа — каза спокойно Даниъл. — Време е да се сбогуваме.
— Нали е много хубавичък? — Хенриета си пое дълбоко въздух, докато чакаха пред двореца да докарат взетата под наем карета.
— Ех, средна ръка — отговори доста нелюбезно Даниъл. — Но ако ти харесва малката му остра брадичка.
— Даниъл! — Хенриета внезапно спря. — Ти да не би да ревнуваш?
— Не, разбира се. Как можа да ти мине през ума!
— Да, но все пак ревнуваш — погледна го тя кокетно.
— Глупости. И внимавай да не се самозабравиш!
— Не го правя, сър. Но да знаеш само колко много комплимента ми направиха днес.
— На испанците им е навик — заяви снизходително Даниъл. — Тъй че не бива да вземаш всичко за чиста монета.
— Не, разбира се, че не — каза тихичко Хенриета.
Даниъл я хвана разкаяно за ръката.
— Не исках да те обидя, скъпа. Ти наистина изглеждаш великолепно днес.
Тя сложи плахо ръка на рамото му и прошепна:
— Той не е и наполовина толкова хубав колкото си ти.
— Мисля, че ще ти се наложи първо да ми докажеш, че предпочиташ дърто момче като мен пред един младеж — и Даниъл надникна дълбоко в кадифените й очи.
— О, в такъв случай трябва да побързаме да се приберем. — Хенриета изтича по стълбата и токчетата й изтракаха по стъпалата. — Хайде, побързай. Нямам търпение да ти дам доказателството, но тук няма как.
— За съжаление — измърмори той. Ръката, опряна на неговата, трепереше от нетърпение.
— Целуни ме! — Хенриета въздъхна и застана неподвижно.
— Тук, пред очите на всички?
— Да, — кимна тя енергично. — Ти ме предизвика с приказките си за доказателства.
— Така ли? — Даниъл усети сладостта на устата й и нежния дъх на кожата й.
Хенриета веднага пъхна настойчиво език между устните му, обгърна врата му с ръце и се притисна страстно към силното тяло на Даниъл.
— Какви, за бога, ги вършиш тъкмо тук? — Даниъл си пое дъх. — Мястото е наистина неподходящо.
Тя се засмя весело, безгрижно и нещо необуздано просветна в погледа й.
— Нали искаше да ти дам доказателство. Сега ще ти докажа, че любовта ми към моя съпруг не признава никаква предпазливост. Искам да те любя под звездите и то сега.
— О, богове! — простена Даниъл. — Пълнолуние е.
Хенриета отново се разсмя и вдигна поглед към небето, където големият златен резен светеше дружелюбно между милиардите звезди.
— Не ме интересува и хайде да влезем тук. — Тя избърза до каменната стена, обграждаща градина до самия дворец и отвори тясната вратичка. Вътре беше тихо и спокойно, а въздухът изпълнен с аромата на орлов нокът, карамфили и рози. Хенриета отново се притисна към Даниъл, погали го с две ръце по гърдите, заопипва връзките на панталона и пъхна вътре ръка, за да почне да гали — ту предизвикателно, ту нежно. В същото време не преставаше да го целува по шията, по брадичката, по клепачите, толкова напористо и възбуждащо, че кръвта му кипна и всички мисли за предпазливост изчезнаха.