— Попитах ви за фамилното ви име.
— Ама разберете, че просто не мога да се прибера у дома. — Упорството й беше отстъпило място на настойчива молба. — Възможно е сър Реджиналд вече да не поиска да се ожени за мен, понеже съм загубила девствеността си. То всъщност не е вярно, защото Уил е човек на честта… но… но как ли ще постъпят с мен? — Момичето направи безпомощен жест с ръка и на Даниъл още веднъж му стана ясно колко е младо и безпомощно.
Чужд глас наруши мълчанието. Сър Даниъл отиде бързо до прозореца и видя Том в шумен спор с непознат младеж.
— Уил! — подскочи Хенриета и се вкопчи в ръката на Даниъл. — Това е Уил, той е жив!
Младежът надникна през прозореца, вдигнал ръка над челото, за да си направи сянка.
— Добре ли виждам? Хари! Но как, по дяволите, си…? — Той се обърна отново към Том, който мълчеше, смаян. — Е, разбра ли, човече, че не съм душещ противник. Претърсих цялата околност да я търся и на всяка крачка се натъквах на онези проклети кръглоглавци.
Миг по-късно Уил Озбърт вече влизаше в къщата. Младежът имаше доста необичайна външност — с рошава червена коса и светлосиви очи.
— Ти си ужасна, Хари — заяви той разпалено. — Надявах се, че съм те оставил в безопасност в хана. Погледът му падна за пръв път на сър Даниъл и ръката му посегна към кинжала. — Какво искате от госпожица Ашби, сър?
— О, Уил! — На Хенриета й се разтрепериха коленете и тя трябваше отново да седне на пейката.
— Какво правиш тука, при този мъж?
— Даниъл Дръмънд — протегна ръка Даниъл. — Радвам се да се запознаем, господин Уил, защото вече съм слушал за вас. Само ми кажете, името на това момиче наистина ли е Хари?
— О не, сър, това й е прякорът, съкратено от Хенриета — отвърна Уил, малко поуспокоен, защото непознатият беше явно джентълмен. — Това е Хенриета Ашби от Оксфордшир. А пък аз съм Уил Озбърт, син на земевладелеца Джон Озбърт от Уетли в същото графство.
— Господи, колко си глупав — обади се Хенриета, обзета от яростен гняв.
Онова, което сър Даниъл Дръмънд чу сега, приличаше повече на кавга между съученици, отколкото на спречкване между двама влюбени.
— Не съм глупав — възкликна обидено Уил. — Нали ти казах да останеш в хана. Но когато след битката се върнах там, вече никой не те знаеше къде си, а не беше оставила и бележка. Беше глупаво от твоя страна.
— Аз те последвах до Престън, защото предпочитах да загина заедно с теб, но не и да се върна у дома.
— Била си на бойното поле? — Уил я гледаше зяпнал.
— Да и дори бях ранена — заяви с нескрита гордост момичето. — Тежко ранена, нали сър Даниъл?
— Била е прободена с пика — потвърди с достойнство Даниъл. — Ще ви посъветвам, господин Озбърт, занапред да наглеждате по-отблизо годеницата си.
— О, Хари, нали знаеш, че не можем да се оженим! — И Уил удари юмрук в длан. — Нашите родители не разрешават. Аз ще бъда лишен от наследство, а ти няма да получиш зестра. От какво ще живеем?
Даниъл потисна въздишка. Неочакваната поява на господин Озбърт очевидно не носеше изхода, на който се бе надявал.
— Но нали ти ме обичаш, Уил! Нали се клехме да си бъдем верни. Та нали иначе нямаше да те последвам.
Уил пристъпваше притеснено от крак на крак.
— Разбира се, че те обичам, Хенри, но без пари не можем да се оженим. Ти не биваше да бягаш. — Нали разбирате, сър, тя се преоблече в мъжки дрехи и избяга — обърна се той към Даниъл. — В Лондон се изправи изневиделица пред мен и беше просто невъзможно да я накарам да се върне. — Той прокара пръсти през чорлавата си червена коса. — Тя никога никого не предупреждава какво е намислила. Последвала ме е в сражението, докато аз съм си мислел, че е на сигурно място в хана!
— Но как можех да ти кажа? — протестира Хенриета. Нали щеше да се опиташ да ме спреш.
Сър Даниъл затвори за миг очи. Възможно беше госпожица Ашби да си е въобразила, че е влюбена в Уил Озбърт. Все пак по-вероятно му изглеждаше тази любов да е й послужила като повод да избяга от сватбата с онзи стар и толкова непривлекателен сър Реджиналд. По всичко личеше, че той самият няма да се отърве толкова бързо от товара на отговорността.
Той прекъсна кавгата на младите.
— Как успяхте да се спасите, господин Озбърт? Хенриета ви е видяла да падате смъртно ранен.
Уил поклати глава.
— Изглежда се е припознала.
— А как можахте да я откриете?
Уил сбръчка луничавия си нос.
— Дни наред обикалях наоколо и трябваше непрекъснато да се крия от патрулите на кръглоглавците. Просто не проумявах, сър, как е могла изведнъж вдън земя да потъне. И тогава реших, че ако почна да разпитвам за нея във всеки хан и във всяко село, може би някой ще ми каже нещо.