Не че Касандра се нуждае от подобен контраст, за да изпъкнат достойнствата й. Тя е красива.
Срещнах я случайно, преследвах я с отчаяна упоритост и се ожених за нея въпреки желанието си. (Последното е нейна идея.) Разбрах, че трябва да я имам още в онази сутрин, когато влязох с моя каяк в пристанището и я видях да се изтяга на плажа като някоя русалка под Хипократовото дърво. Вярно, че каликанзърите никога не са си падали по семейните истории. Така че и в това сгафих.
Утрото беше съвсем ясно. С него започваше и третият месец от съвместния ни живот. Това беше последният ми ден на Кос — заради снощното позвъняване. Всичко наоколо беше мокро от снощния дъжд, а ние седяхме на чардака, сърбахме турско кафе и похапвахме портокали. Денят бавно си пробиваше път в света. Ветрецът беше прохладен, беше влажен и караше кожите ни да настръхват под дрехите, прогонвайки парата от кафените чаши.
— Rodos daktylos Aurora — каза тя, сочейки с ръка.
— Аха — отвърнах аз. — Много е красиво.
— Нека се наслаждаваме на спокойствието.
— Да де. Извинявай.
Допихме мълчаливо кафето.
— Чувствам се отвратително — рекох.
— Зная — каза тя. — Недей.
— Нищо не мога да сторя. Това е защото трябва да те оставя.
— Само за няколко седмици. Нали сам каза? После ще се върнеш.
— Дано — кимнах. — Ако продължи повече, ще те повикам да знаеш. Не зная къде ще бъда.
— Кой е този Корт Миштиго?
— Вегиански артист, журналист. Важна клечка. Намислил е да напише книга за онова, което е останало от Земята. А аз трябва да му я покажа. Аз. Лично. Дявол да го вземе!
— Всеки, който може да си позволи десетмесечна ваканция за да плава с яхта около света, няма право да се оплаква, че се преработва.
— Аз имам право — и ще го сторя. Службата, която си избрах, трябваше да е синекурна.
— Защо?
— Защото аз я измислих. Двадесет години се трудих здраво за да създам Изкуства, Паметници и Архиви такива, каквито са сега и още десет години за да наема и обуча хора, способни да се справят с всичко. От мен се изискваше само да царствам, да подписвам от време на време по някой важен документ, а през останалото време да правя каквото ми скимне. А ето сега, този — блюдолизки жест! — да накарат цял един Пълномощник да развежда някакъв вегиански драскач на обиколка, която е по силите на всеки екскурзовод! Вегианците не са богове!
— Чакай малко, моля те — рече тя. — Двадесет години? Десет години?
Сърцето ми замря.
— Ами ти нямаш и тридесет.
Този път спря да бие. Въздъхнах. Отново започна.
— Уф… има едно нещо, което все не намирах сили да ти кажа… Всъщност, Касандра, ти на колко си?
— На двадесет.
— Уф-пуф. Добре… аз съм на четири пъти по толкова.
— Не разбирам.
— Нито пък аз. Или докторите. Изглежда, че съм спрял някъде между двадесет и тридесет и там съм си останал. Сигурно ще да е някаква… мутация, или нещо. Има ли значение?
— Не зная… да.
— Но ти казваше, че нямаш нищо против куцането и лицето ми. Какво значение има възрастта ми? Достатъчно млад съм, за което трябва.
— Не е въпросът в това — отсече мрачно тя. — Ами ако никога не остарееш?
Прехапах устни.
— Е, все някога ще остарея.
— Ами ако е след мен? Аз те обичам. Не искам да съм по-стара от теб.
— Ще живееш поне до сто и петдесет години. Сега вече всички се подлагат на С-С лечение. Ти също можеш.
— Но то няма да ме запази млада — като теб.
— Не съм млад. Всъщност, родил съм се стар.
Това никак не й хареса. Тя заплака.
— Но дотогава има много години — продължих аз. — Кой знае какво може да се случи?
Само влоших нещата.
Винаги съм си бил малко импулсивен. Не че не мога да разсъждавам, просто приказките изпреварват мислите ми — също както този път.
Което е една от причините да наема цял отдел кадърни помощници и постоянна връзка, а аз да си царствам някъде встрани.
Само че има някои неща, които не можеш да оставиш на сред пътя.
Затова казах:
— Виж, теб също не те е подминало лъчението. Бяха ми нужни четиридесет години, за да разбера, че не съм на четиридесет. Може и при теб да е така. И двамата сме израснали в тоя край…
— Да си чувал за други случаи като твоя?
— Ами…
— Не, не си.
— Не съм.
Помня, че тогава ми се прищя да съм на моя кораб. Не на туристическия катер, а на моето старо корито, „Златна суета“, което стои закотвено в залива. Помня, че ми се прииска отново да влизам с него в пристанището, за да я зърна за първи път и всичко да започне от начало — само че този път ще й кажа веднага на колко съм години, или ще млъкна като риба и ще я подмина.