Погледнах към вратата, изпълнен с надежда да се появи не Черното чудовище, а някой невзрачен на вид човечец, може и да е келнера, по важното е да се приближи с невъзмутимо изражение и уж незабелязано да подаде на Даяна някоя сгъната в кърпа шифрована бележка.
Не се случи нито едното, нито другото…
Докато минавах покрай Леофорос Амалиас, през Хадрианската порта и покрай Олимпиона, все още не знаех какъв ще бъде чаканият отговор. Даяна се беше свързала с Радпол, в това не се съмнявах, но до момента нямаше никаква реакция. След около тридесет и шест часа щяхме да излетим от Атина към Ламия, а после да продължим пеша, през райони, където растяха причудливи непознати дръвчета с дълги, бледи, изпъстрени с червеникави жилки листа, увиснали клони и корони като сгърчени пръсти на зъл магьосник, където между корените пълзяха stirge-fleur, и да продължим нататък, отвъд окъпаните в слънчева светлина равнини, по тесните извити кози пътеки, нагоре към високи, скалисти места, прорязани от мрачни клисури и украсени с руини на разрушени манастири. Налудничаво хрумване, но така бе пожелал Миштиго. Смяташе, че ще бъде в безопасност само защото аз съм се родил тук. Опитвах се да му кажа за дивите животни, за канибалите-коритяни — едно от местните племена. Но той искаше, също като Павзаний, да види всичко с очите си. Добре тогава, примирих се аз, щом Радпол не можа да му види сметката, местната фауна ще го стори.
За всеки случай отскочих до близката Пощенска служба, поисках експресно разрешение за дуел и заплатих таксата. Пълномощник или не, законите трябва да се спазват.
Щом Хасан жадуваше да си премерим силите, щях да го убия легално.
Чух нежните струни на бозуки от едно малко кафе на отсрещната страна на улицата. Прищя ми се да вляза, а и отдавна ми се щеше да проверя дали не съм следен. Пресякох улицата, бутнах вратата, настаних се на една маса така, че да съм с гръб към стената, поръчах кафе и цигари и се заслушах в песента, в която се говореше за смърт, изгнание, нещастия и вечната невярност между мъжа и жената.
Мястото се оказа далеч по-тясно, отколкото изглеждаше отвън — с нисък таван, глинен под и сумрачно осветление. Певицата беше дребна на ръст, облечена в жълта рокля и неразгадаемо изражение под плътния слой грим. Из помещението се чуваше дрънкане на чаши, а от тавана непрестанно се сипеше прах, който покриваше като мек килим пода. Масата, която избрах, се намираше съвсем близо до бара. Посетителите бяха не повече от десетина души, три момичета със зачервени от недоспиване очи, които седяха на бара, навъсен мъж с фес, още един, заспал върху изпънатата си ръка и други четирима, които се смееха шумно от една маса, разположена диагонално срещу моята. Имаше и други, но не ги виждах добре в тъмното. Пиеха кафе, разговаряха помежду си или просто чакаха нещо да се случи.
На така и не се случи. След като допих и третото кафе, платих на мустакатия притежател и излязох навън, където температурата беше спаднала с още няколко градуса. Улицата беше съвсем безлюдна, потънала в непрогледна тъмнина. Поех надясно, право към Леофорос Дионис Ареопагиту и продължих, докато се изравних с порутената ограда, опасваща южния склон на Акропола.
Далеч зад мен се разнесоха стъпки. Застинах на място и почаках около половин минута, но чувах само тишината на нощта. Свих рамене, намерих вратата и се насочих към дома на Дионис Елевтериос. От храма не беше останало нищо, освен основите. Минах край тях и продължих нагоре, към театъра…
… Тогава Фил заяви, че историята се движела на огромни кръгове, като гигантска стрелка на часовник, която минава покрай едни и същи числа ден след ден.
— Историческата биология доказва, че грешиш — възрази Джордж.
— Не говорех в конкретен смисъл — отвърна Фил.
— Тогава, преди да продължим, трябва да се разберем на какъв език ще спорим.
Миштиго се разсмя.
Елен докосна ръката на Дос Сантос и го запита за нещастните коне, които яздели пикадорите. Той вдигна невъзмутимо рамене, наля й още кокинели и отпи от своята чаша.
— Така е прието — обясни лаконично.
И никакъв отговор, никакъв отговор…
Продължих да крача сред неразборията, в която времето бе превърнало величието. Една подплашена птица скочи под краката ми и побягна с уплашен крясък. А аз вървях ли вървях, най-сетне стигнах стария театър и се спуснах надолу…
Даяна не беше чак толкова изненадана, колкото бях предполагал, от глупавите табелки, които украсяваха апартамента ми.
— Не, мисля че са съвсем на място. Разбира се.
— Ха!
— На времето воините са украсявали жилищата си с главите на убитите от тях животни. Или с щитовете на победените противници. Сега вече сме цивилизовани. Такъв е новият обичай.