— Искаш ли да ти приготвя нещо? — попита ме тя.
— Знаеш какво ми трябва, но не мога да го взема.
Една от страните на скутера се плъзна безшумно, разкривайки просторен вход. Пилотът завъртя глава и ни погледна през изпъкналите си очила.
— Имам усещането — рече тя, — че поемаш към някаква опасност.
— Съмнявам се, Касандра.
Никакъв натиск, нито дори осмоза може да възстанови обратно изгубеното Адамово ребро — и слава Богу!
— Довиждане, Касандра.
— Довиждане, каликанзъре мой.
А след това се качих в скутера, който се стрелна в небето, докато шепнех молитви до Афродита. Далеч под мен Касандра махаше с ръка. Слънцето сгъсти своята блестяща мрежа от лъчи. Насочихме се на запад и сега вече можех да потърся така желания покой, само дето не го намерих. Полетът от Кос до Порт-о-Пренс обикновено продължава четири часа, над сивкаво море, под бледи звезди… и един почти разгневен Конрад.
ГЛАВА 2
Просторната зала буквално гъмжеше от гости, грамадната тропическа луна засенчваше дори осветлението и причината, поради която най-сетне забелязах всичко това бе, че успях да измъкна Елен Емет на терасата, а вратата зад нас остана широко разтворена.
— Върна се значи от оня свят — посрещна ме тя със закачлива усмивка. — Нямаше те повече от година и единствената вест, която получихме от теб, беше онази картичка от Цейлон.
— Да не си била болна?
— Може и да съм била.
Беше дребничка на ръст, като повечето нощни птици и мургава, но това може би се дължеше на козметиката. Приличаше ми на повредена от прекомерна употреба механична кукла — хладна грациозност и склонност да рита околните по капачките в онези мигове, когато най-малко го очакват, като прибавим и водопадите от оранжева коса, заплетена в Гордиев възел, който ме докарваше до отчаяние, докато го развързвах мислено. Очите й бяха в цвета, в който й хрумваше — мисля, че през онази нощ бяха тъмносини и дълбоки като океанска бездна. Беше се увила в нещо безформено, в кафяво и зелено, освен ако пак не беше бременна, което бе малко вероятно.
— Ами, оздравявай тогава. Всъщност, не можах да стигна до Цейлон. През цялото време обикалях Средиземноморието.
От залата се разнесоха аплодисменти. И отвън ми беше добре. Току що беше приключило последното действие на Граберовата „Маската на Деметра“, която беше написал в пентаметър и в чест на нашия вегиански гост. Доста слаба постановка и изтощително дълга. Фил Грабер беше човек високообразован и рядко окосмен по главата, иначе казано типичен драматург, но ако питат мен, напоследък прекалявахме с похвалите си по негов адрес. Обичаше да подражава на Рабиндранат Тагор и Крис Ишърууд, създаваше застрашително обемисти метафизични епоси, в които непрестанно се говореше за Просвещението и всяка сутрин с неизменна постоянство излизаше на брега за да се занимава с дихателни упражнения. Във всичко останало той беше най-обикновено човешко същество.
Аплодисментите утихнаха и от залата се разнесе стъклено подрънкване на телинстра и ромон от многобройни гласове.
Елен се облегна на перилата.
— Разправят, че напоследък си бил малко женен.
— Вярно — кимнах аз. — И също така малко обезпокоен. Защо всъщност ме повикаха?
— Питай твоя шеф.
— Направих го. Каза ми, че ще бъда екскурзовод. Но въпросът е защо? Питам за истинската причина. Колкото повече мисля за това, толкова по-неразбираема е цялата тази история.
— Защо мислиш, че аз зная?
— Ти знаеш всичко.
— Надценяваш ме, скъпи. Тя какво представлява?
Свих рамене.
— Само питам. Какво казваш на хората за мен?
— Нищо не им казвам.
— Обидена съм ти. Толкова ли е трудно да ме опишеш? Освен, ако съм уникална.
— Точно така, уникална си.
— Тогава защо не ме взе с теб миналата година?
— Защото си привикнала край теб винаги да има цял батальон ухажори. А това може да стане само тук, в Порт.
— Но аз не съм щастлива в Порт.
— Другаде щеше да си още по-малко щастлива.
— Бихме могли да опитаме — рече тя, обърна ми гръб и се загледа към светлините в залива.
— Знаеш ли — продължи не след дълго, — толкова си грозен, че всъщност си привлекателен. Това трябва да е.
Не знаех какво да отговоря и протегнах ръка към рамото й.
— Знаеш ли — каза тя с равен, лишен от чувства глас — ти си кошмарно видение, което крачи като човек.