— Наскоро сънувах, че стоя изправен насред някакъв почернял храм — рече ми той, — а бог Хадес приближава до мен, хваща ме за ръката и ме подканя да го последвам. „Не“ — отвръщам му аз и се събуждам. Този сън ме безпокои.
— Какво си ял преди да заспиш? Къпини от Горещата зона?
— Не ми се присмивай, моля те. Сънувам после, по-късно същата нощ, че се намирам в някаква страна на пясъци и мрак. Обладан съм от силата на старите герои, та без никакъв страх се изправям срещу Антей, синът на Земята и го съкрушавам. Бог Хадес отново идва при мен, хваща ме за ръката и ми казва: „Сега ме последвай.“ Но аз и този път му отказвам, а след това се събуждам. И цялата Земя се тресе.
— И това е всичко?
— Не. След това значи, но не нощем, а докато седях по пладне и наглеждах стадото, ми се яви видение. Изправям се, също като Фобос срещу змея Питон, но едва не загивам. Този път бог Хадес не се появява, но когато се обръщам, до мен е застанал Хермес, неговият слуга, хили се и сочи с жезъла си като с пушка, право в гърдите ми. Поклащам глава, а той го навежда надолу. После отново го вдига с тържествен жест, а аз поглеждам в посоката, която сочи… Пред мен се простира Атина — това място, този театър, ти също — а ей тук са седнали стариците. Онази, която премерва нишката на живота се е нацупила, защото твоята е стигнала вече до хоризонта, а краят й не се вижда никакъв. Но другата, която тъче, я е разделила на две още по-тънки нишки. Едната се простира назад през морето и там някъде се губи от погледа. Втората е опъната нагоре към хълмовете. Точно пред първия хълм се е изправил Мъртвецът и държи твоята нишка със своите бели, бели пръсти. Нишката продължава и нататък, зад него, през голите скали. А на билото на хълма стои Черното чудовище и се опитва да прекъсне твоята нишка със зъби…
… А покрай нишката крачи един прочут чуждоземен воин и жълти са очите му, а оголено острието в ръката му и на няколко пъти го размахва във въздуха със заплашителен вид…
Ей затова дойдох в Атина — за да те срещна, тук, на това място, да ти кажа да се върнеш обратно през морето и да те предупредя, че сред хълмовете те дебне смъртта. Защото разбрах, когато Хермес вдигна жезъла си, че тези сънища не са мои, а са били предназначени за теб, о мой татко, и че трябва да те открия и предупредя. Върви си сега, докато все още можеш. Върни се обратно. Моля те.
Аз го стиснах за рамото.
— Язон, синко, няма да се върна. Готов съм да поема цялата отговорност за моите действия, правилни или погрешни — включително и за смъртта ми, ако това се наложи, но този път наистина трябва да изкача хълмовете, чак до Горещата зона. Благодаря ти за предупреждението. В нашия род мнозина са били спохождани от подобни сънища, но повечето са били измамни. Аз също ги имам — сънища, в които виждам през очите на други хора, понякога съвсем ясно, друг път — не. Благодаря ти за предупреждението. И съжалявам, че няма да се съобразя с него.
— Тогава ще се върна при стадото.
— Ела с мен в хотела. Утре ще отлетиш с нас за Ламия.
— Не. Не мога да спя в големи сгради, нито да летя.
— Сигурно е време да опиташ, но аз уважавам решението ти. Ако желаеш, можем да пренощуваме тук. Аз съм Пълномощник за този паметник.
— Чух, че отново се станал важна клечка в правителството. Ще има ли нови разрушения?
— Надявам се не.
Спряхме на една равна площадка и я покрихме с неговото наметало.
— Как си обясняваш тези сънища? — попитах го аз.
— Твоите дарове идват при нас с всеки сезон, но кога беше последния път, който ни посети лично?
— Преди деветнадесет години — рекох аз.
— Значи не си чувал за Мъртвецът?
— Не.
— На ръст е колкото обикновен човек — или малко повече, но плътта му е в цвета на преобърната риба, а зъбите му са животински. За първи път чух да говорят за него преди петнадесетина години. Излиза само нощем. Пие кръв. Оглася околностите с детинския си смях, докато търси къде да лочи кръв, без да подбира човешка, или животинска. Хили се зад прозорците на спалните късно нощем. Подпалва църкви. Пресича млякото. Плаши бременните да помятат. Денем, казват, спял в ковчег, охраняван от коритяните.
— Почти толкова страшен, колкото каликанзър.
— Само дето наистина съществува, тате. Преди известно време неизвестен злодей ми убиваше овцете. Почти не ги докосваше, само им смучеше кръвта. Един ден изкопах скривалище в гората и го покрих с клони. Същата нощ останах на пост. Малко след полунощ той се появи, а аз бях твърде уплашен за да поставя камък в прашката си — защото изглеждаше точно както ти го описах — голям, по-голям дори и от теб, едър значи и с кожа като на прясно изровен труп. Прекърши врата на една от овцете ми и започна да лочи кръв от гърлото й. Като видях това очите ми се насълзиха, но не посмях да предприема нищо. Не следващия ден преместих стадото на друго място и от тогава не ме е безпокоил. Разказвам тази случка за да плаша моите правнуци — твоите пра-правнуци, когато не слушат. А той дебне нейде из хълмовете.