— Мм… да… Щом казваш, че си го видял, трябва да е истина. Какви ли не странни неща бъкат от Горещите зони. Ние го знаем.
— …Там, където Прометей размахал твърде силно огъня на съзиданието!
— Не, там където някакъв копелдак изстрелял кобалтова бомба, а децата се развикали от радост като видели радиоактивния облак. Впрочем, какво е това Черно чудовище?
— И то съществува, сигурен съм, макар никога да не съм го срещал. Едро е колкото слон и много бързо — храни се с човешка плът. Обитава равнините. Може би някой ден двамата с Мъртвецът ще се срещнат и тогава единият ще унищожи другия.
— Приятна мисъл, но рядко става така. Това ли е всичко, което знаеш за него?
— Не съм чувал някой да го е съглеждал за повече от миг.
— Значи аз ще съм първият.
— … Трябва също да ти кажа и за Бортан.
— Бортан? Името ми е познато.
— Твоето куче. Като малък обичах да го яздя и да ритам с голите си пети бронираните му хълбоци. Понякога ме захапваше лекичко за крака.
— Моят Бортан умря толкова отдавна, че сигурно не би захапал дори собствените си кокали, ако се прероди някога.
— И аз така мислех. Но два дни след като си тръгна предишния път той се появи с шум и трясък в колибата. Изглежда че е следвал дирята ти из цяла Гърция.
— Сигурен ли си, че беше Бортан?
— А имало ли е някога друго куче с размери на кон, бронирани хълбоци и челюсти като мечи капан?
— Не, не мисля. Сигурно затова видът му е изчезнал. Откъде да знаят кучетата, че ще са им нужни бронирани страни за да оцелеят край хората? Ако наистина още е жив, трябва да е последното куче на Земята. Двамата се знаем от съвсем малки, толкова отдавна, че ме боли главата като се мъча да си припомня. Бяхме на лов в деня, когато изчезна и аз помислих, че е станал нещастен случай. Търсих го безрезултатно и накрая реших, че е мъртъв. Беше много стар.
— Може би е бил ранен, а после е поскитал — години наред. Но наистина беше той е беше дошъл по дирята ти. Когато видя, че си си отишъл, той нададе болезнен вой и се втурна след теб. Оттогава не сме го виждали. Понякога обаче, късно нощем, чувам ловния му рев откъм хълмовете…
— Проклетият глупчо трябваше най-сетне да научи, че не бива да се привързва толкова към хората.
— Кучетата са странни същества.
— Да, вярно.
Между колоните полъхна нощен ветрец и докосна очите ми.
Затворих ги, почувствал умора.
Гърция е въшлясала от легенди и гъмжи от опасности. Повечето земи край Горещите зони са исторически опасни. Така е защото макар Службата теоретически да управлява цялата планета, на практика се грижи само за островите. Служебният персонал на континента е като митническите служители в планинските области през двадесети век. Ловният сезон за тях е винаги открит. Островите са понесли далеч по-малко поражения от континенталната част на земната суша по време на Тридневната война и тъкмо по тази причина талеряните са ги избрали за места, където да построят своите административни центрове. Но и до ден днешен хората от материка не са склонни да се примирят с това. Друг е въпросът, че в районите около Горещите зони, повечето обитатели трудно могат да бъдат причислени към човешкия род. Така исторически възникналата антипатия се подхранва и от расови настроения. Къде другаде, ако не в Гърция?
Бихме могли да плаваме край брега докато стигнем Волос. Всъщност, можехме просто да прелетим разстоянието. Но Миштиго искаше да продължи от Ламия пеша — да върви и да се наслаждава на оживелите легенди сред един чужд за него декор. Ето защо оставихме скутерите в Ламия. Ето защо към Волос продължихме пеша.
Ето защо срещнахме една жива легенда.
С Язон се сбогувахме в Атина. Той реши да плава край брега. Мъдро решение.
Фил също настоя да се присъедини към нас, вместо да лети със скутерите и да ни чака в следващия пункт. Негова си работа…
Пътят към Волос се вие сред гъста гора. Преминава през хълмове, обрасли с храсталаци, пресича неголеми поточета, на места се разширява или стеснява без видима причина.