Все още беше ранно утро. Небето приличаше на синьо огледало, може би защото светлината извираше отвсякъде. Тревата на сянка беше покрита с роса, също и стеблата на дърветата.
Именно край едно много интересно езеро по пътя срещнах моя полу-адаш.
Някога, в Истинските Стари времена, на това място трябва да се е издигал параклис. Като малък често идвах тук, привлечен от — мисля, че ще го наречете „покоя“, който долавях наоколо. Понякога срещах получовеци или нечовеци, сънувах приятни сънища, ровех за антични грънци или глави на статуи, разни такива неща, дето все още се търсеха по пазарите на Ламия и Атина.
Никаква пътека не води до тук. Просто трябва да знаеш къде точно се намира. Нямаше да доведа останалите, ако не беше Фил, който обожава разни места, където ухае на древност, където всяко ъгълче е изпълнено с историческа значимост, нещо като разтворен прозорец към миналото, и прочие.
На около половин миля встрани от пътя, отвъд една малка горичка с ниски сенчести дръвчета и покрити с треволяк камъни, неочаквано попадате в долчинка, запречена от гъсти шубраци, пробивате си път през тях и изведнъж опирате в бяла зидана стена. Ако се наведете и продължите вдясно покрай стената, не след дълго ще се озовете пред едно езерце, където не е зле да поспрете, преди да продължите.
По-нататък склонът се спуска стръмно, а долу изведнъж се оформя яйцевидна вдлъбнатина, не повече от петдесет метра дъга и двадесет широка, дъното на която опира в отвесна скала — точно там, в самия й край има плитка, обикновено празна пещера. Отпред са разхвърляни потънали в меката трева камъни с почти правоъгълна форма. Мястото е обрасло от диво грозде, а в центъра на поляната се издига едно огромно и невероятно старо дърво, чийто клони са разперени като чадър и хвърлят сянка над всичко наоколо през целия ден. Точно това дърво пречи поляната да се види дори от езерото.
Ние обаче видяхме един сатир да си чопли носа, застанал до дървото.
С крайчеца на окото зърнах Джордж да протяга ръка към упойващия пистолет, който носеше в колана. Сграбчих го за рамото и поклатих глава, когато ме погледна. Той сви рамене, кимна и отмести ръка.
Извадих от джоба овчарската гайда, която бях измолил от Язон. Дадох знак на другите да приклекнат и да останат по местата си. Пристъпих няколко крачки напред, поех дъх и вдигнах свирката към устни.
Първите няколко тона бяха твърде силни. Отдавна не бях свирил на гайда.
Ушите му щръкнаха напред, той се огледа и се затича в три различни посоки — съвсем като подплашена катерица, която не знае на кое дърво да се покатери.
После замря, потрепервайки неспокойно, докато аз подех една стара мелодия и я отпратих през полето.
Продължавах да свиря, завладян от спомени — за отминали времена, забравени мелодии, горчиви и сладки неща, които някога съм познавал. Едно по едно се връщаха старите умения, докато стоях и свирех за дребничкото същество, настръхнало сред шубраците — играта на пръстите, контролът на дишането, притискането на мяха, смяната на свирките, звуците, които само гайдата можеше да издава. В града дори не помислях да свиря, а ето че тук бях открил някаква забравена част от себе си и съвсем скоро съзрях лица сред листата и чух тропот на копита.
Пристъпих напред.
Съвсем като в сън неочаквано осъзнах, че съм опрял гръб в дървото, а те са ме наобиколили. Непрестанно потропваха с копитата, никога не застиваха неподвижно, а аз продължавах да свиря както често го правех преди много години, без да зная със сигурност дали са същите, които идваха да ме слушат тогава — но и без да ме е грижа за това. Те лудуваха наоколо. Смееха се с белите си, бели зъби, очите им танцуваха, после се засилваха, блъскаха се във въздуха с рогата си, ритаха с козите си крака високо над земята, приклякваха, подскачаха, или удряха с копита тревата.
После спрях и оставих гайдата да замлъкне.
Не беше никак човешки разумът, който ме разглеждаше зад тези диви, черни очи, след като те застинаха като статуи, без да откъсват погледи от мен.
Отново вдигнах гайдата, съвсем бавно. Този път засвирих последната съчинена от мен мелодия. Добре я помнех. Прилича на погребалния химн, който изсвирих в нощта, когато реших, че Карагьозис трябва да умре.
Когато разбрах, че нищо няма да излезе от Завръщенството. Че те няма да се върнат, никога вече. Че Земята е обречена. Бях слязъл долу в градината и изсвирих тази мелодия, научена от вятъра, а може би от звездите. На следващия ден катерът на Карагьозис потъна в Пирейския залив.
Ето че насядаха по тревата край мен. От време на време някой започваше да човърка нервно око. Но всички бяха приковали внимание в мен, слушаха.