Не зная колко дълго съм свирил. Когато свърших, просто оставих гайдата и продължих да седя. След известно време един от тях протегна предпазливо ръка, докосна я и се отдръпна. После ме погледна.
— Вървете — казах им аз, но те изглежда не ме разбраха.
Вдигнах гайдата и повторих последните няколко тона.
Земята умира, умира, умира. Скоро ще бъде мъртва… Вървете си у дома, веселбата свърши. Късно е, късно е, твърде късно вече…
Най-големият сатир поклати глава.
Вървете си, вървете си, вървете си. Радвайте се на тишината. Безумното наддаване на живота приключи. Какво се надяваха боговете да спечелят, да спечелят? Нищо. Всичко беше само игра. Вървете си, вървете си още сега. Късно е, късно е, твърде късно…
Но те продължаваха да стоят и тогава се изправих, плеснах с ръце, викнах: „Марш!“ и си тръгнах.
Открих другите в храсталака и ги поведох обратно към пътя.
ГЛАВА 9
Около шейсет и пет километра делят Ламия от Волос, като се включи и заобикалянето на Горещата зона. През първия ден изминахме само една пета от разстоянието. Вечерта, след като вдигнахме лагер на едно открито място до пътя, Даяна дойде при мен и попита:
— Е?
— Какво „Е“?
— Току що се свързах с Атина. Нищо. Радпол мълчи. Чакам решението ти още сега.
— Много си напориста. Защо не почакаме още малко?
— И без това чакахме достатъчно. Ами ако реши да прекъсне обиколката преди края? Местността тук е много удобна. Толкова лесно може да стане някой нещастен случай… Знаеш добре какъв щеше да е отговорът на Радпол — същият като предишния: да бъде елиминиран.
— И моят отговор е същият: не.
Тя премигна изненадано и сведе бавно глава.
— Моля те да обмислиш решението си.
— Не.
— Тогава поне последвай съвета ми. Забрави всичко. Цялата история. Измий ръцете си докато е време. Приеми предложението на Лорел и ни остави да си намерим друг водач. Можеш да отлетиш още утре.
— Не.
— Сериозно ли го каза — онова, че си щял да защитаваш Миштиго?
— Да.
— Не искам да пострадаш, или дори по-лошо.
— Аз също не съм очарован от тази възможност. В такъв случай защо не си спестим цял куп неприятности като бием отбой.
— Не мога да го направя.
— Дос Сантос ще постъпи така, както му наредиш.
— Проблемът не е административен! Дявол да го вземе! Защо въобще трябваше да се срещам с теб!
— Съжалявам.
— Съществуването на земната цивилизация е поставено на карта, а ти си на противниковата страна.
— Аз пък мисля, че ти си там.
— И какво смяташ да предприемеш?
— Не мога да те разубедя, значи остава ми да те спра.
— Няма да посмееш да вдигнеш ръка срещу един Секретар на Радпол, ако не разполагаш със сериозни улики. Моментът е много деликатен, от политическа гледна точка.
— Зная.
— Тогава няма да закачиш нито Дон нито мен.
— Права си.
— Остава Хасан.
— Отново си права.
— А Хасан е… Хасан. Какво ще правиш?
— Защо не му разпишеш документите още сега и не го пуснеш да си ходи преди да е станало напечено?
— Не мога да го направя.
— Така си и знаех.
Тя ме погледна. Очите й бяха насълзени, но изражението и гласът й оставаха непроменени.
— Ако се окаже, че си бил прав, а грешката е у нас — каза не след дълго, — да знаеш, че ужасно съжалявам.
— Аз също — рекох. — Много, много.
През тази нощ останах да спя при Миштиго, но нищо не се случи. Сутринта мина без инциденти, както и по-голямата част от деня.
— Миштиго — казах му при първата възможност да разговаряме насаме, — защо не си отидеш у дома? Да се върнеш на Талер. Просто да си тръгнеш от тук. Защо не напишеш някоя друга книга? Колкото повече се отдалечаваме от цивилизацията, толкова по-трудно ще ми бъде да те охранявам.
— Нали ми даде пистолет? — отвърна той, вдигна ръка, сви пръст и натисна въображаемия спусък.
— Добре, моля те само още веднъж да обмислиш предложението ми.
— Това коза ли е, дето се е покатерило на онзи клон на дървото?
— Да, обичат да си похапват зелени листа.
— Искам да я снимам. Дръвчето маслиново ли е?
— Аха.
— Чудесно. Трябваше ми за заглавието на снимката: „Коза яде зелени листа от маслиново дръвче“.
— Страхотно. Снимай, докато не е побягнала.
А как ми се искаше да се разберем поне веднъж по въпроса за неговата безопасност! Мразех го. Не можех да го разбера. Той просто отказваше да разговаря с мен, освен когато му трябваше информация по някой конкретен въпрос. Всеки път, когато проявявах любопитство, той ставаше лаконичен, уклончив, груб или и трите наведнъж. Той беше надут, самонадеян, непоносим и синкав на цвят. Поне на няколко пъти ме накара да се замисля върху шитгогенската традиция във философията, филантропията и журналистиката. Иначе казано просто не можех да го понасям.