Коленичих и нагласих одеялото така, че да го завия по-добре.
Елен извика уплашено, когато парчето се отмести за миг и тя съгледа телцето.
В гърдите на нещастното създание зееше вродено отвърстие и нещо помръдваше вътре в него.
Червената перука изпищя, обърна лице и заплака.
— Какво е това? — попита Миштиго.
— Едно от изоставените — обясних аз. — От белязаните.
— Ужасно! — промълви Червената перука.
— Кое — външния вид? Или фактът, че е било изоставено? — настоях аз.
— И двете!
— Подай ми го — рече Елен.
— Не го докосвай — предупреди я Джордж. — Ще повикаме скутера. Трябва незабавно да го транспортираме в болница. Тук нямаме възможност да го оперираме. Елен, помогни ми.
Тя вече беше до него и двамата започнаха да ровят в аптечката.
— Ще напишеш каквото ти издиктувам, а сетне прикачи бележката към одеялото — така лекарите в Атина ще знаят за какво става въпрос.
Дос Сантос вече се беше свързал с Ламия и нареждаше на един от нашите скутери да излети незабавно.
Елен се зае да разтваря ампули и да изпразва съдържанието им в спринцовките, докато Джордж ги инжектираше и мажеше зачервената кожа на нещастното дете с крем против изгаряне. За няколко минути го натъпкаха с витамини, антибиотици, успокоителни и още половин дузина подобни неща. Съвсем скоро им изгубих бройката. Покриха телцето с чиста марля, напръскаха го отгоре с нещо, увиха го с друго одеяло и залепиха отгоре бележката.
— Каква отвратителна постъпка! — възмущаваше се Дос Сантос. — Да изоставят едно деформирано дете, за да умре по този начин!
— Така е било винаги — успокоих го аз. — Особено край Горещите зони. Гърция е страна с традиции в детеубийството. Аз самият съм бил захвърлен на един хълм малко след като съм се родил. Прекарал съм там цялата нощ.
Тъкмо беше вдигнал цигара към устните си, но спря и ме погледна втрещено.
— Ти? Защо?
Засмях се и погледнах сакатия си крак.
— Сложна история. Между другото, нося специална обувка, защото този крак е по-къс от другия. Освен това, научих, че съм бил изключително космато бебе, а и очите ми не са еднакъв цвят. Сигурно и това щяха да ми простят, ако не бях се родил на Коледа — това е била последната капка за да прелее чашата.
— Че какво лошо има в това да се родиш на Коледа?
— Боговете, според местните поверия, го имат за зла поличба. По тази причина се смята че в жилите на децата, родени на Коледа, не тече човешка кръв. Те са потомци на разрушителите, сеячите на ужас и хаос, враговете на човешкия род. Наричат ги каликанзъри. Според преданията изглеждат досущ като онези същества с рога и копита, но могат и да си менят формата. Биха могли да приличат на мен — или аз на тях, както решили родителите ми — ако наистина са били мои родители. Ето защо ме оставили на върха на хълма, за да ме върнат на онези, на които принадлежа.
— И какво станало после?
— В селото живеел един стар монах. Научил за станалото и отишъл при тях. Казал им, че е смъртен грях да се постъпва така и че трябвало незабавно да си приберат отрочето и да го подготвят за покръстване на идната сутрин.
— Аха! Значи така си бил не само спасен, но и покръстен?
— Е, само донякъде. — Взех си една от неговите цигари. — Те наистина се върнали с мен, но настоявали, че това не е същото бебе, което зарязали. Оставихме един съмнителен на вид мутант, рекли те, а в замяна получихме това не по-малко съмнително подхвърлениче. Че и по-грозно, оплаквали се родителите ми, на всичко отгоре Коледно като предишното. Но все пак, успокоявали се те, тяхното дете било сатирче и вероятно го взело някое създание от Горещите зони, а в замяна оставило своето отроче, което п(о) приличало на човешко същество. Никой не бил ме виждал преди това, та нямало как да проверят достоверността на тази история. Монахът обаче не искал и да чуе за това и продължавал да настоява, че детето си е тяхно. Накрая естествено родителите ми се примирили. Бил съм доста едричък за възрастта си и това им харесало.
— Ами покръстването… ?
— Е, не точно покръстване.
— Тоест?
— По време на ритуала монахът получил удар. Малко след това издъхнал. Бил единственият по тези места, та нямало кой да свърши работата докрай.
— И една капка е достатъчна.
— Сигурно е така. Не зная точно какво е станало.
— Защо не го повториш отново? За по-сигурно?
— Не, ако Небесата не са ме пожелали тогава, не виждам смисъл да упорствам наново.
Поставихме радиофар на близкия хълм и зачакахме скутера.
През този ден изминахме още десетина километра, което не беше никак зле, имайки пред вид забавянето. Бебето сигурно вече беше пристигнало в Атина. Когато скутерът се приземи, попитах на висок глас дали някой не желае да се върне с него. Не получих отговор.