Свечеряваше се, когато това се случи.
Бяхме се събрали около огъня. Чудесен лагерен огън, който пърха от вятъра, озарява спускащия се мрак, топли премръзналите ни тела и ухае на обгоряло дърво, а във въздуха се вдига лютив дим… Наистина чудесен.
Хасан седеше наблизо и почистваше алуминиевата цев на своята пушка. Оръжието беше снабдено с пластмасов приклад, много леко и удобно.
Докато работеше, дулото неусетно се отместваше в посока към Миштиго.
Трябва да призная, че го правеше много фино. Беше започнал преди близо половин час, премествайки цевта с не повече от милиметър.
Изръмжах, когато позицията на оръжието най-сетне предизвика тревожен звън в мозъка ми и с три скока се озовах до него.
Замахнах и избих пушката от ръцете му.
Прикладът изтрака върху камъните на няколко метра от нас. Дланите ми горяха от съприкосновението с пушката.
Хасан вече беше на крака и тракаше зловещо със зъби като заострен кремък. Почти виждах искрите.
— Кажи го! — извиках аз. — Хайде, кажи нещо! Каквото и да е! Знаеш много добре какво се опитваше да направиш!
Пръстите му се сгърчиха.
— Хайде, давай! — продължих аз. — Удари ме! Само ме докосни. И после всичко, което направя с теб, ще бъде при законна самоотбрана. Дори Джордж няма да може да те събере отново.
— Само си чистех пушката. Сигурно си я счупил.
— Ти не си от хората, които насочват случайно оръжие. Искаше да убиеш Миштиго.
— Грешиш.
— Удари ме де. Или те е страх?
— Не искам да се спречквам с теб.
— Страхливец си и това си е.
След няколко секунди той се усмихна.
— Ти май се боиш да ме предизвикаш? — попита.
Това беше. Друг начин нямаше.
Аз трябваше да извърша първото движение. Надявах се да го избегна, да го провокирам към нападение.
Но вече знаех, че няма да успея.
Което беше лошо, много лошо.
Убеден бях, че ще мога да го надвия с всяко избрано от мен оръжие. Оставя ли избора на него, последствията можеха да са съвсем различни. Всеки е чувал за хора с вродена наклонност към музиката. Достатъчно им е да чуят само веднъж някоя мелодия и могат веднага да я повторят на пиано, или телинстра. Вземат някой непознат музикален инструмент и след няколко часа вече свирят на него, сякаш са го правили от години. Бива ги за всички тези неща, защото имат талант — способността да съчетават свръхизострена интуиция със серия от нови движения.
Ей така беше Хасан с оръжията. Може и други да са като него, но едва ли са развивали уменията си години наред, десетилетия, за да бъда по-точен. Боравеше с всичко — от бумеранга до тръбичките с отровни стрели. Според Кодекса за дуел на Хасан се падаше правото пръв да определи вида на оръжието, а той беше най-опитният убиец, когото познавах.
Давах си сметка, че това беше единственият начин да го спра, ако не желаех да извърша убийство. Играта щеше да се води по неговите правила.
— Амин — въздъхнах. — Предизвиквам те на дуел.
Усмивката му не изчезна, а продължи да се разширява.
— Съгласен — пред тези свидетели. Назови своя секундант.
— Фил Грабер. Да чуя твоя.
— Господин Дос Сантос.
— Хубаво. По случайност в чантата имам разрешително за дуел и регистрационни формуляри, а и вече съм платил таксата за един човек. Така че няма какво да се бавим. Кога, къде и как го искаш?
— Преди около километър минахме покрай една подходяща поляна.
— Да, помня я.
— Ще се срещнем там призори.
— Разбрано. А оръжията… ?
Той свали раницата и я отвори. Гъмжило от остри предмети, лъщящи яйцевидни запалителни гранати и гърчещи се кожени и метални спирали.
Извади само две неща и затвори раницата.
Сърцето ми замря.
— Прашката на Давид — обяви Хасан.
Втренчих очи в прашките.
— Разстояние?
— Петдесет метра.
— Добър избор — похвалих го аз. Не бях стрелял с прашка поне от сто години. — Ще ми се да заема едната за да се поупражнявам тази нощ. Но ако не ти се дава, ще си направя сам.
— Вземи която желаеш и тренирай цяла нощ.
— Благодаря. — Поех прашката и я затъкнах в колана. Взех и един от трите електрически фенери. — Ако ви трябвам, аз ще съм на поляната край пътя. Не забравяйте да сложите постове. Мястото е опасно.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита Фил.
— Не. Все пак ти благодаря. Ще отида сам. До скоро.
— Е, лека нощ.
Върнах се обратно по пътя, когато стигнах поляната поставих фенера в единия й край така, че светлината да се отразява в стената от прегърбени дръвчета и се отправих към другия.