Пътьом събрах камъни. Изстрелях първия към едно от дърветата и не улучих.
Запретнах ръкави и се захванах здраво. След около час почти всеки втори камък попадаше в целта. Но от петдесет метрова дистанция едва ли можех да се меря с Хасан.
Нощта се търкаляше бавно, а аз продължавах да мятам. След известно време достигнах нещо като учебно плато на точността. Шест от седем изстрела попадаха в целта.
Докато въртях прашката, осъзнах, че разполагам с едно много важно предимство. Попаденията ми се отличаваха със страшната си сила. Всеки път, когато уцелвах, около стеблото на дървото се вдигаше облак от ситно натрошени трески. Вече бях прекършил няколко от по-дребните дръвчета, а знаех, че Хасан едва ли ще е способен на същото с два пъти повече опити. Значи ударя ли го, добре, пропусна ли, спускана ми е работата.
Виж, той със сигурност няма да ме пропусне. Питах се колко ли удара ще мога да понеса, преди да тупна долу.
Зависеше от това къде ще попадат.
Хвърлих прашката и измъкнах пистолета от колана, когато една съчка изпращя в горичката до мен. Зад клоните се показа Хасан.
— Какво искаш? — попитах го.
— Дойдох да видя как вървят упражненията — рече той докато разглеждаше натрошените дръвчета.
Свих рамене, прибрах пистолета и отново се захванах за прашката.
— Слънцето скоро ще изгрее и сам ще разбереш.
Пресякохме поляната и аз изгасих фенера. Хасан продължаваше да разглежда останките от дръвчетата, някои големи колкото клечки за зъби. Нищо не каза.
Върнахме се обратно в лагера. Всички, без Дос Сантос, вече ни очакваха. Дос в момента беше на пост. Обикаляше периметъра с пушка в ръка. Махнахме му да дойде в лагера.
Хасан се отправи към своето „гози“ — палатка от мономолекулярен брезент, лека като перце и невероятно здрава. Никога не спеше в нея, използваше я само за да си държи вещите. Седнах край огъня, а той се скри вътре. След миг се показа с чибука в една ръка и някакво поресто, твърдо на вид парче в другата, което се зае да дялка. Накрая размеси настърганото с малко тютюн и го натъпка в чибука си. Запали го с въглен от огъня и се настани до мен.
— Не искам да те убивам, Караги — каза.
— Споделям чувствата ти. И аз не искам да бъда убит.
— Налага се обаче да се бием.
— Да.
— Можеш да оттеглиш предизвикателството си.
— И ти можеш да си тръгнеш със скутера.
— Няма.
— Нито пък аз ще оттегля предизвикателството си.
— Тъжна работа — продължи той след кратко мълчание. — Тъжно е хора като нас да се бият за синия. Той не заслужава твоя живот, нито моя.
— Истина — кимнах. — Но въпросът не е само до живота. Това, което той прави, е свързано с бъдещето на тази планета.
— Не разбирам от тези неща, Караги. Аз се бия за пари. Друго не ме интересува.
— Да, зная.
Огънят загасваше. Хвърлих още съчки.
— Помниш ли времето, когато бомбардирахме Златния бряг във Франция? — попита той.
— Помня.
— Покрай сините, тогава избихме доста хора.
— Аха.
— И бъдещето на планетата не се промени от това, Караги. Ето ни, пак сме заедно след толкова много години и нищо не се е променило.
— И това го зная.
— А помниш ли онези дни, които прекарахме в една дупка на хълма, от който се виждаше Пирейския залив? Ти ми носеше ленти, а аз стрелях по минаващите кораби, а когато ръцете ми отмаляваха, ти ме заместваше на оръдието. Имахме солиден запас от амуниции. Не им позволихме да превземат Атина и да унищожат щаба на Радпол. Разговаряхме за какво ли не, денем и нощем, и все чакахме да се спусне огненото кълбо и помощта да дойде, а ти ми разказваше за Небесните сили.
— Забравил съм…
— Аз не. Каза ми, че имало човеци, досущ като нас, които живеели горе сред звездите. А също и за сините. Някои от хората, разказваше ми ти, гледали да са в услуга на сините и били готови да продадат Земята и да я превърнат в музей. Други не искали това да стане, а всичко да си бъде по старому — Земята да е тяхна собственост, управлявана от Службата. Сините пък се колебаели кой от двата пътя да изберат, защото за тях въпросът бил правен и етичен. Благодарение на постигнатия компромис на сините било позволено да закупят някои незасегнати от войната райони, където те построили курорти и откъдето тръгвали за да обикалят Земята. Но ти и твоите хора смятахте, че Земята трябва да принадлежи на човечеството. Каза ми, че ако дадем на сините дори един сантиметър, те ще я поискат цялата. Надяваше се, че хората от звездите ще се завърнат, за да построят отново градовете, да почистят Горещите зони и да избият чудовищата, които ни преследваха. Докато седяхме там, в очакване да се появи огненото кълбо, ти каза, че воюваме не заради нещо, което може да се види, пипне или вкуси, а заради Небесните сили, които нито са ни виждали, нито ние сме зървали някога. Всичко това било дело на Небесните сили и заради тях човечеството щяло да загине тук, на Земята. Ти каза, че след като хората и сините измрат, божествата може и да се върнат. Но те не се върнаха. Остана само смъртта.