Сигурно същите тези Небесни сили са ни спасили накрая, защото само с тяхно съгласие можеше да се разгори огнената топка над Атина. Пак те трябва да са припомнили на Службата за един стар закон, създаден във времето след Тридневната война, според който никога вече огнената топка не бива да се разпалва в небето над нашата планета. Ти смяташе, че въпреки това ще я възпламенят, но те не посмяха. Само благодарение на това успяхме да ги спрем край Пирея. Аз опустоших Мадагаскар заради теб, Караги, но Небесните сили така и не слязоха на Земята. А когато нашите сънародници натрупаха достатъчно пари, те си тръгнаха и дори не погледнаха назад. Нищо от онова, което направихме тогава, не доведе до промяна.
— Заради всичко, което направихме, нещата останаха същите, вместо да вървят към по-зле — поправих го аз.
— Какво ще се случи, ако синият умре?
— Не зная. Може би нещата ще се влошат. Ако е дошъл, за да търси подходящи територии за закупуване от вегианците, тогава старата история може да започне отново.
— И Радпол пак ще воюва с тях и ще ги бомбардира?
— Така мисля.
— Тогава позволи ми да го убия още сега, преди да се е стигнало до там.
— Може да не е толкова просто, а и те сигурно ще изпратят някой друг. Не е изключено да последват наказателни действия — например масови арести на членове на Радпол. Радполистите не живеят в нелегалност, както едно време. Хората не са подготвени. Нужно им е време. Докато синият е тук, държим го в ръце. Можем да го следим, да открием какво крои. А после, ако е необходимо, ще го премахна собственоръчно.
Той всмукна от чибука. Подуших въздуха. Димът ухаеше на сандалово дърво.
— Какво пушиш?
— Нося го от къщи. Наскоро се връщах. От новите дървета е, които преди не вирееха там. Опитай.
Поех няколко глътки с пълни гърди. Отпърво не почувствах нищо. Продължих да всмуквам и след около минута постепенно ме завладя странно спокойствие, което се спусна надолу по тялото ми. Димът имаше горчив вкус. Подадох му чибука. Усещането не само не отслабна, но продължи да се задълбочава. Беше много приятно. Не бях се чувствал толкова отпуснат, спокоен и невъзмутим от седмици насам. Огънят, сенките и местността около нас внезапно станаха по-реални и отчетливи, а нощният въздух, далечната луна и стъпките на Дос Сантос се пропиваха дълбоко в съзнанието. Предстоящата схватка сега ми изглеждаше безсмислена. Накрая всички щяхме да загубим. Някъде вече е написано, че човечеството ще бъде опитна мишка или дресирано шимпанзе на истинските хора, вегианците — и кой знае защо тази мисъл не ми се стори кощунствена. Дали пък наистина не се нуждаехме от някой по-мъдър, който да ни наглежда и да се разпорежда с живота ни. Само за три дни бяхме превърнали своя роден свят в пущинак, а вегианците дори не знаеха какво е това термоядрена война. Тяхното междузвездно правителство управляваше с финес и прецизност близо дузина планети. Всичко, направено от тях, радваше с естетическото си съвършенство. Животът на всеки вегианец бе подреден до последния детайл, програмиран да бъде щастлив. Защо да не им оставим Земята? Сигурно щяха да се справят далеч по-добре от нас. А и защо да не сме им роби? Няма да ни оставят в тинята. За какво ни е тази кална радиоактивна топка, цялата в лъчеви язви, населена с уроди.
Защо не, наистина?
Поисках отново лулата и вдъхнах още една умиротворителна доза. Беше толкова приятно да не мислиш за всички тези неща. Да не мислиш за всичко, което трябва да направиш. Просто да си седиш, да вдишваш от нощта и да бъдеш едно неразделно с огъня и вятъра. Вселената пееше своя химн на обединението. Кой дръзва да разтвори торбата с хаоса насред катедралата?
Но аз бях изгубил своята Касандра, моята вещица от Кос, заради безумните сили, които местят земята и водата. Нищо не можеше да потуши чувството за невъзвратима загуба. Макар и притъпено, като зад дебело стъкло, то все още беше там. Нито една лула на Земята не е в състояние да успокои тази болка. Не желаех да позная мира. Исках да мразя. Исках да блъскам с юмрук по всички маски във вселената — земята, водата, небето, Талер, Земното правителство и Службата — докато зад някоя от тях открия силата, която ми я бе отнело и я накарам също да познае болката. Не ми трябваше покой. Не желаех да имам нищо общо със силите, наранили едно създание, с което ме свързваше обич и кръв. Изминали бяха не повече от пет минути, а аз отново исках да съм Карагьозис, да гледам на света през кръстосания мерник и да натискам спусъка.