Разтърках слепоочия, докато оглеждах обкръжаващата ме обстановка. Хълбокът продължаваше да ме боли, имаше и други части на тялото, които бяха решили да се присъединят към веселбата.
— Свести се — произнесе внезапно Миштиго.
— Здравейте, всички — поздравих ги аз. — Ето ме отново.
Заобиколиха ме, а аз опитах да се изправя. Беше си чисто перчене, но все пак успях да го направя.
— Ние сме пленници — обяви Миштиго.
— Така ли? Наистина? Никога нямаше да се сетя.
— Подобни неща не се случват на Талер — каза той. — Или на който и да било свят от Вегианското Съдружие.
— Жалко, че не си остана там — казах му аз. — Нали не си забравил колко пъти те молих да си тръгнеш?
— Нищо подобно нямаше да се случи, ако не беше проклетият ви дуел.
Зашлевих го през лицето. Нямах достатъчно сили за да го смачкам. Ударих го с опакото на ръката и той отлетя към стената.
— Ще бъдеш ли толкова нагъл да ми кажеш, че не си знаел защо стърчах като мишена тази сутрин?
— Защото се скара с телохранителя — отвърна той докато разтъркваше ударената брадичка.
— …относно това да му позволя или не да те убие.
— Мен? Да ме убие?
— Зарежи — махнах аз. — И без това няма значение. Вече няма. Виждам, че през цялото време не си напускал твоя Талер. Не беше лошо да слезеш сред нас и да се поогледаш малко. Но нещата никога не стават както ги искаме.
— Ще ни избият всички, нали? — попита той.
— Такъв е обичаят в тази страна.
Обърнах се и огледах човека, който ме разглеждаше от другата страна на решетките. Хасан се подпираше на стената, опрял ръка в челото си. Не бях забелязал кога се е изправил.
— Добър ден — произнесе на чист английски човекът зад решетките.
— Ден ли е? — учудих се аз.
— Все още.
— И защо сме още живи?
— Защото така ви искам — заяви той. — О, не само теб — Конрад Номикос, Пълномощник по Изкуствата, Паметниците и Архивите — а и всички твои достопочтени приятели, включително поета-лауреат. Наредил съм да ми водят живи всички пленници, които заловят. Да си призная, бях приятно изненадан от вашата поява.
— И с кого имам честта да разговарям? — поинтересувах се аз.
— Това е доктор Мораби — каза Джордж.
— Той е тукашният знахар — добави Дос Сантос.
— Бих предпочел да ме наричате „шаман“, или „медицински управител“ — поправи ги с усмивка Мораби.
Примъкнах се към решетката и открих, че той е доста мършав, с приятен тен, гладко обръснат, а косата си е сплел на плитка, обгърнала като змия главата му. Имаше черни, събрани очи, високо чело и изпъкнала челюст, която надвисваше като козирка над Адамовата му ябълка. Носеше плетени сандали, чисто зелена сари и вратовръзка от дребни човешки кости. На ушите му се поклащаха масивни сребърни обеци като червеи.
— Английският ви е чудесен — похвалих го аз, — а и Мораби не е гръцко име.
— О, за Бога! — възкликна той, изобразявайки престорена изненада. — Ами че аз не съм от тук! Как можете да ме сбъркате с туземците!
— Прощавайте — рекох. — Едва сега забелязах, че сте твърде добре облечен.
Той се изкикоти.
— О, тези парцали ли… Просто се наметнах с нещо. Не, аз съм от Талер. Четох някои великолепни вдъхновяващи неща по въпроса за Завръщенството и реших да се върна тук и да помогна за възстановяването на Земната цивилизация.
— Така ли? И какво стана после?
— По това време Службата нямаше нужда от работна ръка, а и на Земята никой не кипеше от ентусиазъм. Ето защо реших да се заема с изследователска работа. Това място предлага великолепни условия за научни разработки.
— В каква област са изследванията ви?
— Имам две научни степени по културна антропология от Новохарвардския университет. Реших да изучавам някое горещо племе в естествената му среда — и след известни недоразумения тукашното се съгласи да ме приеме. Заех се също и да ги образовам. Не мина много време и те започнаха да ме боготворят. Много добре действа на егото. Постепенно започнах да губя интерес към моите изследвания и социалната работа. Ако сте чели „Сърцето на мрака“, сигурно ще разберете за какво говоря. Местните обичаи са толкова… толкова примитивни. Открих, че е далеч по-стимулиращо да участваш, отколкото да наблюдаваш. Нагърбих се със задачата да придам естетическа стойност на някой от най-разпространените обичаи. Така че, в края на краищата наистина започнах да ги образовам. Откакто съм тук, в начинанията им има далеч повече стил.