— Щом не можем да постигнем съгласие, да оставим избора на съдбата — вдигна ръце Хасан. — Ще хвърляме монета.
— Много добре. Взеха ли ни парите заедно с оръжията?
— Аз имам малко дребни — каза Елен.
— Хвърли една монета във въздуха.
Тя хвърли.
— „Ези“ — казах, преди да е тупнала на пода.
— „Тура“ — обяви тя.
— Никой да не я пипа!
Наистина беше „тура“. За всеки случай погледнах и от другата страна, там си беше „ези“.
— Добре, Хасан, ти си късметлията — признах. — Току що спечели комплект „направи си сам герой“ заедно с чудовището. Желая ти успех.
Той сви рамене.
— Така е писано.
След това седна, опрял гръб в стената, извади сгъваем нож от подметката на сандала си и се зае да си чисти ноктите с острието. Хасан беше много изряден убиец. Сигурно на това ги учат в училището за убийци.
Слънцето се спускаше бавно на запад. Ето че Мораби се появи отново, придружен от многочислена група коритяни-мечоносци.
— Часът удари — произнесе тържествено той. — Избрахте ли представител?
— Хасан ще се бие с него — рекох аз.
— Много добре. Да тръгваме тогава. Моля, не предприемайте каквито и да било глупави опити. Ще ми е неприятно, ако трябва да извадя повредена стока на празненството.
Заобиколени от святкащи мечове ние напуснахме задушливата барака и поехме нагоре по улицата, покрай заграденото място. Вътре имаше осем коне, свели глави към тревата. Дори в отслабващата светлина можех да видя, че никак не ги бива. Хълбоците им бяха покрити с рани, а телата им доста измършавели. останалите също погледнаха към тях, докато минавахме.
Селото се състоеше от тридесетина бараки, подобни на онази, в която ни бяха затворили. Пътят под краката ни беше прашен, покрит с чакъл и острозъби камъни. Миришеше на пот, урина, дим и развалени плодове.
Изминахме около осемдесет метра и свърнахме вляво. Улицата свърши, а ние продължихме надолу към просторен, заграден двор. Една тлъста и плешива жена с огромни гърди и лице, което наподобяваше вулканична площадка от разнородни злокачествени образувания, се грижеше за току що запаления огън под широката скара, за чието предназначение можехме само да изброяваме от ужасяващи по-ужасяващи догадки. Когато я наближихме тя млясна звучно с уста.
Дълги, заострени пръти бяха подредени на земята до нея…
Още по-нататък земята бе изравнена като площадка за надбягвания. В единия край на арената се издигаше масивно тропическо дърво, адаптирало се по някакъв начин към местния климат, а покрай оградата бяха забити пламтящи факли. В другия край бе построена най-голямата барака в селото. Беше поне пет метра висока и десетина по дължина. Цялата боядисана в червено и покрита с Пенсилвански шестоъгълни знаци. Предната стена всъщност представляваше огромна, плъзгаща се врата. Двама тежко въоръжени коритяни стояха на пост при тази врата.
Слънцето беше като тъничко резанче портокал на хоризонта. Мораби пресече тържествено арената и приближи дървото.
Между осемдесет и сто зрители бяха заобиколили арената пред и зад редицата от факли.
Мораби посочи с ръка червената барака.
— Харесва ли ви къщичката ми? — попита той.
— Чудесна е — отвърнах.
— Имам си и съквартирант, но той денем спи. Скоро ще се срещнете с него.
Стигнахме подножието на голямото дърво и Мораби ни остави, заобиколени от стражата. После застана в средата на арената и се обърна на гръцки към коритяните.
Бяхме се уговорили да изчакаме докато битката наближи края си, какъвто и да е той, а диваците са обхванати от възбуда и съсредоточени в изхода, преди да направим пробива. Жените избутахме в средата на групата, а аз се промъкнах от лявата на страна на най-близкия мечоносец, с когото бях намислил да започна. Жалко, че се намирахме в далечния край на арената. За да стигнем конете, налагаше се да минем покрай мястото със скарата.
— … и тогава, в тази нощ — говореше междувременно Мораби — Мъртвецът възкръснал, сграбчил този могъщ войн, Хасан, натрошил му костите и го захвърлил на мястото на празненството. После убил своя прочут враг, изпил кръвта, която шуртяла от гърлото му и погълнал черния му дроб, суров и димящ в нощния въздух. Всичко това извършил през тази нощ. Могъща е силата му.
— Могъща, о могъща! — повтори множеството и отнякъде се разнесоха удари на тъпан.
— Сега ще го призовем да възкръсне отново…
Тълпата нададе радостни възгласи.
— Да възкръсне!
— Да възкръсне!
— Да възкръсне!
— Аве!
— Аве!
— Остри бели зъби…
— Остри бели зъби!
— Бяла, бяла кожа…
— Бяла, бяла кожа!
— Ръце, като трошачки!