— Ръце, като трошачки…
— Ръце, като трошачки!
— Уста, която лочи…
— Уста, която лочи!
— Кръвта на живота!
— Кръвта на живота!
— Велико е нашето племе!
— Велико е нашето племе!
— Велик е Мъртвецът!
— Велик е Мъртвецът!
— Велик е Мъртвецът!
— ВЕЛИК Е МЪРТВЕЦЪТ!
Последното го изкрещяха всички. Гърла човешки, получовешки и нечовешки повтаряха молебствието, което ечеше като огромна приливна вълна. Нашата стража също се дереше. Миштиго беше запушил чувствителните си уши, а на лицето му беше изписано мъчително изражение. И моята глава звънтеше. Дос Сантос се прекръсти, а един от пазачите го забеляза и размаха заплашително меча. Дос само сви рамене и му обърна презрително гръб.
Мораби приближи червената барака и удари три пъти с юмрук по вратата.
Един от пазачите хвана дръжката и я бутна встрани.
Вътре беше паркирана огромна черна катафалка, заобиколена от черепи на хора и животни. В катафалката имаше масивен ковчег от черно лъскаво дърво, декориран с гърчещи се златисти линии.
По заповед на Мораби пазачите вдигнаха капака на ковчега.
Следващите двадесет минути Мораби се занимаваше да поставя инжекции на онова, което лежеше в ковчега. Движенията му бяха преднамерено бавни, тържествени. Един от пазачите остави меча и се зае да му помага. Тъпанджиите поддържаха напрежението с равномерно потропване. Тълпата мълчеше, затаила дъх.
После Мораби се обърна.
— Сега Мъртвецът ще възкръсне — обяви той.
— Възкръсне — повтори тълпата.
— Ето го, изправя се, за да приеме жертвоприношението.
— Ето го, изправя се…
— Изправи се, Мъртвецо — извика той като се обърна към катафалката.
И той се изправи.
Изправяше се и се изправяше.
Все по-нагоре.
Защото беше голям.
Огромен, дебел.
Велик наистина беше Мъртвецът.
Сигурно тежеше 120 килограма.
Седна в ковчега и започна да се оглежда наоколо. Почеса се по гърдите, под мишниците, по врата, в слабините. Накрая излезе от дървения сандък и се изправи до Мораби, който изглеждаше като джудже пред него.
Носеше само набедрена превръзка и огромни сандали от козя кожа.
Кожата му беше бяла, мъртвешки бяла, като коремче на риба, като луната… като смъртта.
— Албинос — обяви Джордж и гласът му отекна в нощта.
Мораби се огледа и на лицето му се появи усмивка. Той хвана Мъртвецът за подпухналата ръка и го поведе към средата на арената. Докато минаваха край пламтящите факли Мъртвецът се задърпа. Използвах светлината за да разгледам изражението на лицето му.
— В това лице няма и капчица разум — произнесе Червената перука сякаш прочела мислите ми.
— Някой вижда ли очите му? — попита Джордж като примижа.
— Да — розови са.
— А да виждате случайно полулунна гънка?
— Мм… аха.
— Така. Значи е монголоид — предполагам, че е идиот и тъкмо по тази причина Мораби се справя толкова лесно с него. Погледнете зъбите му. Някои имат пломби.
Погледнах. Чудовището се хилеше, привлечено от цвета на червената перука. Дълги, остри, щръкнали навън зъби.
— Това, че е албинос обяснява напълно нощната му активност, за която говореше Мораби. Вижте! Не може да понася светлината! Той е свръхчувствителен към всякакъв вид лъчиста енергия.
— Нещо по въпроса за диетичните му навици?
— Вероятно придобити в процеса на обучението. Кръвопийството е често разпространено явление сред примитивните народи. Казаците го прилагали чак до края на двайсети век, също и тодасите. Не видяхте ли раните по хълбоците на конете, които пасяха в ограденото място. Кръвта е хранителна субстанция, стига да успеете да я задържите в стомаха си, а сигурен съм, че Мораби е регулирал диетичния режим на чудовището още от най-ранно детство. Така че той наистина е вампир — бил е отгледан да стане такъв.
— Мъртвецът възкръсна — произнесе Мораби.
— Мъртвецът възкръсна — повтори тълпата.
— Велик е Мъртвецът!
— Велик е Мъртвецът.
Той пусна бялата подпухнала като на труп ръка и се приближи до нас, оставяйки първия истински вампир, който познавахме, да се хили на тълпата от средата на арената.
— Велик е Мъртвецът — повтори Мораби, когато застана пред нас. — Наистина е величествен, не смятате ли?
— Какво си направил с бедното същество? — попита го Червената перука.
— Нищо особено — отвърна скромно Мораби. — Природата го беше надарила достатъчно.
— А какви бяха тези инжекции, дето му ги направи? — намеси се Джордж.
— О, просто инжектирам новокаин в центровете на болка преди да започна схватката. Липсата на болезнена реакция е неразделна част от облика му на непобедим. Освен това му поставих двойна доза хормони. Напоследък взе да напълнява и стана малко муден. Това ще компенсира.