Винаги е приятно да се завърнеш у дома.
Слязох надолу към площада и прекарах следобеда в бъбрене с моите потомци. Мога ли да им разкажа за Талер, за Хаити, Атина? Да мога, разказах им. А те ще ми разкажат ли за последните десет години в Макриница? Дадено.
След това отнесох букет цветя на гробищата, отскочих до къщата на Язон и поправих разнебитената му порта. Накрая измъкнах бутилка вино от запасите му и я изпих на един дъх. Запалих цигара. Направих си цяло джезве кафе, изпих и него.
Все още се чувствах подтиснат.
Нямах представа какво се задава.
Джордж познаваше добре болестите и ми каза, че вегианецът показвал недвусмислени симптоми на нервно увреждане от извънземен тип. Неизлечимо. Фатално.
Дори Хасан се чувстваше безпомощен пред тази диагноза. Етиологията е неизвестна — обяви присъдата си Джордж.
И така всичко си дойде на мястото.
Оказа се, че Джордж е узнал за болестта на Миштиго още на приема. Какво го е накарало да потърси симптомите?
Фил — той го помолил да прегледа вегианеца за проявите на фаталната болест.
Но защо?
„За Бога, не каза защо, а и не можех да го попитам в този момент.“
Ето ти нов проблем.
Миштиго или беше свършил работата си, или не му оставаше време да го стори. Във втория случай още от самото начало аз бях охранявал един обречен човек. Ако наистина е знаел какво го чака, тогава, съдейки по бързината с която възнамеряваше да ни напусне, не му оставаше много време.
Дори вечерята не помогна. Миштиго бе казал, каквото имаше да каже и сега само игнорираше или парираше въпросите ни. След кафето двамата с Червената перука излязохме да запалим по цигара.
— Какво става? — попита тя.
— Не зная. Мислех, че ти си наясно.
— Не. Какво ще правим?
— Ти ми кажи.
— Да го убием?
— Може. Но защо?
— Защото той приключи.
— Какво? Какво, по дяволите, приключи?
— Откъде да зная?
— Проклет да е! Аз трябва да зная! Искам да зная защо трябва да убия някого! Такъв съм си и това си е!
— Съвсем нормално е — не се безпокой. Не разбираш ли — вегианците отново искат да купят Земята. А той ще се върне и ще им докладва за всички подходящи места.
— Ами защо не ги посети? Защо се задоволи само с Египет и Гърция? Пясъци, скали, джунгли и рядко срещани чудовища — това е всичко, което видя. Не е особено привлекателно за евентуални купувачи.
— Значи се е уплашил. Още когато щеше да го изяде боадилът. И сега бяга.
— Чудесно. Нека си бяга. Остави го да им занесе отрицателна оценка.
— Не може. Щом са намислили да купуват, просто няма да я приемат. Ще изпратят някой друг — някой по-безцеремонен — за да довърши делото. Ако убием Миштиго обаче, те ще знаят, че все още съществуваме, все още сме ние, все още протестираме.
— … Само дето той не се бои за живота си — рекох аз.
— Така ли? А за какво?
— Не зная. Но трябва да разбера.
— Как?
— Като го попитам.
— Ти си лунатик. — Тя ми обърна гръб.
— Или моя начин, или никакъв — казах.
— Всеки начин е добър вече. Защото няма значение. И без това сме загубили.
Обгърнах раменете й и я целунах по врата.
— Не още. Ще видим.
Тя замръзна.
— Върви си у дома — каза ми. — Късно е. Твърде късно е.
Така и направих. Отидох в старата къща на Яков Коронес, където бяхме разквартирувани двамата с Миштиго. И където трябваше да е Фил.
Отбих се в стаята на смъртта, помещението, където Фил бе прекарал последната си нощ. На масата лежеше неговият „Освободеният Прометей“, поставен до празната бутилка. Спомних си, че още в Египет прекара сърдечна криза и ми спомена за близката си кончина. А колко още му се струпа след това. Помислих си, че може да е оставил няколко реда за своя стар приятел, просто за сбогом.
Отворих шедьовъра на съвременната класика и прелистих страниците.
Беше го написал върху празното място от вътрешната страна на корицата в края на книгата. На гръцки. Не съвременен гръцки — класически.
Ето какво прочетох:
„Скъпи приятелю,
Въпреки че се въздържам да пиша нещо, което няма да мога да препиша наново, налага се да се придържам към тази форма. Не се чувства добре. Джордж настоява да ме прехвърлят веднага в Атина. Съгласих се, но на сутринта. Преди това трябва да споделя с теб нещо…
Измъкни вегианеца от Земята жив — на всяка цена.
Много е важно.
Това е най-важното нещо на света.
Боях се да ти го кажа по-рано, защото се опасявах, че Миштиго може да е телепат. Ето защо не ви придружавах през цялото пътуване, въпреки че много ми се искаше. Ето защо се преструвах, че го мразя и се стараех винаги да съм далече от него. Едва след като установих със сигурност, че не владее телепатията, реших да се присъединя към вас.