А след това бях изхвърлен встрани, с разрязани и окървавени длани, ала Бортан вече беше отскочил на безопасно разстояние.
Бях замаян от удара в земята и като през мъгла дочух отвратителното квичене на зловещото чудовище. Към него се присъединиха виковете на Хасан и настървеното ръмжене на моя цербер.
… И тогава огненочервената светкавица на Зевс се спусна два пъти от небесата.
… А после всичко свърши.
Надигнах се, без да бързам.
Хасан стоеше край пламтящата клада, стиснал като копие горяща цепеница.
Бортан душеше изненадано конвулсивно потръпващата планина от плът.
А под дърветата, до преобърнатата каруца с двете премазани мулета се беше изправила Касандра, облечена в кожени панталони, синя вълнена риза, с трепкаща усмивка на лицето и все още димяща пушка-слонобойка в ръце.
— Касандра!
Тя изпусна пушката и изведнъж лицето й пребледня. Успях да я стисна в прегръдките си преди да се е строполила на земята.
— По-късно ще те питам за много неща — заговорих й. — Не сега. Нищо сега. Нека поседнем под сянката и да гледаме как догаря огънят.
Така и направихме.
Месец по-късно Дос Сантос беше изключен от Радпол. Повече не се видяхме. А също и с Даяна. Носеха се слухове, че се отказали от Завръщенството, преместили се на Талер и сега живеели там. Надявам се, че не е вярно — заради всичко, което преживяхме заедно през тези пет дни. Така и не научих цялата история на Червената перука и сигурно никога няма да я узная. Ако вярваш на някого, ако наистина му вярваш и държиш на него, както вероятно тя държеше на мен, редно е да останеш докато разбереш, дали е бил прав или не за онова, за което не сте били на едно мнение.
Едва ли някога пак ще я срещна.
Малко след последните сътресения в Радпол Хасан се върна от Санджар планина, прекара известно време в Порт, а после си купи малък кораб и една сутрин отплува без да се сбогува и да каже в каква посока поема. Предполагаше се, че си е намерил нова работа. Няколко дни по-късно се вдигна страхотен ураган, а по-късно от Тринидат дойде мълвата, че бурята го изхвърлила чак на Бразилския бряг, където срещнал смъртта си от ръката на свирепи диваци. Така и не успях да установя достоверността на тази история.
Два месеца по-късно Рикардо Бонавентура, председател на Съюз Срещу Прогреса, едно радикално крило на Радпол, изпаднало в немилост пред Атина, почина от мозъчен удар по време на партийна сбирка. Говореше се, че бил отровен с екстракт от дивбански заек и аншоа (изключително смъртоносна комбинация, както ме уверяваше Джордж), а на следващия ден мистериозно изчезнал новоназначеният капитан на Дворцовата стража заедно със скутера си и стенограмите на последните три събрания на ССП (а също и съдържанието на личния му сейф). Казват, бил едър мъж с жълти очи и азиатски черти на лицето.
Язон продължава да наглежда стадото от многокраки овце високо в планината, там, където пръстите на Аврора първи докосват небето, и без съмнение все така развращава местната младеж с песните си.
Елен е бременна отново, понадебеляла е, но изглежда все така крехка и не желае да разговаря с никого, освен с Джордж. Що се отнася до Джордж, ръцете го сърбят да се захване с ембриохирургия. Намислил е да прави новото си отроче воднодишащо защото смята, че бъдещето на човечеството се крие под океанската шир — тази нова граница, която потомците му ще могат да прекрачат, а той самият ще се окаже баща на една нова раса и ще напише интересна книга по въпроса. Елен обаче не изглежда ентусиазирана от идеята му, та струва ми се че океанските простори ще си останат девствени поне още известно време.
О, да, преди известно време взех Джордж на Капистрано да гледаме завръщането на паякоидите. Страхотно зрелище — цялото небе притъмня от рояците им, всички руини на острова бяха превърнати в гнезда, не остана нито едно живо прасе и улиците бяха покрити със зеленикави изпражнения. Лорел засне поне десетина часа в обемно изображение, а след това организира вечеринка в Службата за да ни покаже филма. Съвсем исторически документ, като се има пред вид, че и паякоидите вече са на изчезване. Верен на думата си Джордж ги беше заразил със слиши и през онези дни те се сипеха като мухи. Миналата седмица един от тях се пльосна насред улицата тъкмо когато се бях отправил към мама Джули с бутилка ром и кутия шоколадови бонбони. Беше издъхнал още преди удара. Тези слиши наистина не си поплюват. Нещастният паякоид сигурно така и не е разбрал какво става — летял си е безгрижно, търсейки нещо за хапване и хоп — изведнъж се озовава посред улицата, или в басейна на някой късметлия.
Реших да напусна Службата за известно време. Ще си организирам моя партия, която да е в опозиция спрямо Радпол — ще взема да я нарека Незстрои — Независимите Строители, или нещо подобно.