— Естествено, че ще го приемат сериозно. Наистина видях двама души да излизат от къщата й и съобщих на властите. Полицаите дойдоха и намериха жената мъртва. Как няма да го приемат сериозно?
— Тогава защо не си им казал името си?
— Не знам. Какво значение има? И как, за Бога, могат да бъдат сигурни, че тя не е била уплашена до смърт, вследствие на което е получила сърдечен удар?
— Едва ли могат да бъдат сто процента сигурни — сприхаво възрази Макгавърн, — но предполагам, че са близо до истината, след като ще предават тялото на брат й, за да го погребе. Вероятно са изследвали кръвта й. Детективът казал на Лари, че Мей е починала в съня си.
Бил кръстоса крака, приглади гънките на синия си панталон и погледна Ралф право в очите.
— Искам да ти дам един съвет, затова слушай внимателно. Отиди на лекар. Днес. Веднага. Върви при Личфийлд. Състоянието ти се влошава.
„Онези двамата пред къщата на госпожа Локър не ме видяха, но от погледа на третия не можах да се скрия — помисли Ралф. — Видя ме и ме посочи. А може би търсеше именно мен.“
Ето, това вече наистина оеше параноична мисъл.
— Ралф? Чу ли какво ти казах?
— Да. Не вярваш, че съм забелязал някой да излиза от къщата на госпожа Локър.
— Точно така. Видях изражението ти, когато казах, че съм говорил по телефона четирийсет и пет минути, и как погледна часовника си. Не повярва, че е минало толкова много време, нали? И това е, защото неусетно си задрямал. Вероятно и онази нощ ти се е случило същото, Ралф. Но тогава си сънувал двама мъже и сънят е бил толкова реален, че си се обадил на 911, когато си се събудил. Напълно е логично.
„Едно, две, три — помисли Ралф. — Гъската вино пи.“
— А бинокъла? — попита той. — Още стои на масата до креслото ми в хола. Той не доказва ли, че съм бил буден?
— Не виждам как. Може да си сомнамбул, знам ли? Твърдиш, че си видял крадци, но не можеш да ги опишеш.
— Онези яркооранжеви светлини…
— Всички врати са били заключени отвътре…
— Но аз…
— Пък и ореолите, за които говориш. Всичко е от безсънието. Сигурен съм. А може и да е нещо по-сериозно.
Ралф стана, слезе по стъпалата на верандата и застана в началото на алеята с гръб към Макгавърн. Слепоочията му пулсираха, а сърцето му биеше силно.
„Онзи не само ме посочи. Малкото копеле ме набеляза. И това не беше сън. Нито двамата плешивци, които видях да излизат от къщата на госпожа Локър. Убеден съм.“
„Разбира се — обади се един друг глас. — Невменяемите винаги са убедени в шантавите неща, които виждат и чуват. И точно това ги побърква, а не самите халюцинации. Ако наистина си видял всичко онова, тогава какво стана с госпожа Бениган? А с камиона, превозващ бира? Къде ти се губят четирийсет и петте минути, докато Макгавърн говореше по телефона с Лари Перо?“
— Симптомите ти са много сериозни — рече Бил и на Ралф му се стори, че чу нещо ужасно в гласа му. Задоволство? Възможно ли беше да е това?
— Единият държеше ножица — каза той, без да се обръща. — Видях я.
— О, я стига, Ралф! Мисли. Използвай мозъка си и разсъждавай! В неделя следобед, двайсет и четири часа. Преди да отидеш на иглотерапия, някакъв лунатик едва не те наръгва с нож. Странно ли е, че същата нощ съзнанието ти поднася кошмар, в който виждаш остър предмет? Иглите на Хонг и ловджийският нож на Пикъринг се превръщат в ножица, това е всичко. Не разбираш ли, че тази хипотеза подкрепя основното, а твърденията ти са напълно налудничави?
— И съм търсил бинокъла насън, а? Така ли мислиш?
— Твърде вероятно.
— И същото е станало с флакона в джоба ми? Старият Дор няма нищо общо с тази история, нали?
— Не ме е грижа нито за флакона, нито за стария Дор! — изкрещя Макгавърн. — Интересуваш ме само ти. Страдаш от безсъние още от април или май и си потиснат и разстроен след смъртта на Каролин…
— Не съм потиснат! — извика Ралф.
Пощальонът, който минаваше по отсрещната страна на улицата, спря и погледна към тях, после тръгна към парка.
— Както кажеш — рече Макгавърн. — Добре, не си потиснат. Но и не спиш. Виждаш ореоли и мъже, които излизат посред нощ от заключени къщи… — Сетне с престорено безразличен тон Макгавърн каза онова, от което Ралф най-много се опасяваше: — Внимавай, синко. Започна да говориш като Ед Дипно.
Ралф се обърна. Кръвта пулсираше в слепоочията му.
— Защо се държиш така? Защо се заяждаш с мен?
— Не се заяждам, Ралф. Опитвам се да ти помогна. Да ти бъда приятел.
— Не го възприемам така.
— Ами, понякога истината боли — спокойно отбеляза Макгавърн. — Трябва поне да се замислиш върху факта, че умът и тялото се опитват да ти кажат нещо. Позволи ми да ти задам един въпрос — това ли е единственият ти смущаващ сън напоследък?