В съзнанието на Ралф за миг се появи образът на Каролин, която беше заровена до шията в пясъка и крещеше за следите на човека в бяло. За буболечките, извиращи от главата й.
— Напоследък не сънувам кошмари — упорито заяви той. — Предполагам, че не ми вярваш, защото това не съответства на малкия сценарий, който си съчинил.
— Ралф…
— Нека аз да те попитам нещо. Мислиш ли, че присъствието на двамата мъже, които видях, и смъртта на Мей Локър е случайно съвпадение?
— Може би не. Вероятно физическото и емоционалното ти състояние е създало благоприятни условия за едно реално явление.
Ралф мълчеше.
— Мисля, че такива неща стават от време на време — продължи Макгавърн и се изправи. — Може да ти звучи смешно от устата на един здравомислещ старец като мен, но наистина го вярвам. Не казвам, че твоят случай е такъв, но би могъл да бъде. В едно съм убеден — двамата мъже, които мислиш, че си видял, не съществуват в реалния свят.
Ралф застана срещу Бил. Бръкна дълбоко в джобовете си и стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Мускулите на ръцете му пулсираха.
Макгавърн слезе по стъпалата на верандата и го хвана за ръката точно над лакътя.
— Само си мисля…
Ралф блъсна ръката му толкова рязко, че съседът му изсумтя от изненада и се олюля.
— Знам какво мислиш.
— Ти не слушаш какво…
— О, чух достатъчно. Дори повече. Повярвай. Извинявай, но пак ще отида на разходка. Трябва да проясня съзнанието си.
Ралф чувстваше как зад челото му пулсира гореща кръв. Опита се да превключи мислите си на някаква висока скорост, която да остави далеч назад безсилната му ярост, но не можа да го направи. Сякаш се бе събудил след кошмара с Каролин. Главата му бучеше от ужас и объркване и когато се обърна и се отдалечи, имаше чувството, че не ходи, а отново е паднал от леглото. Ала не спря. Продължи да върви. Понякога само това остава на човек.
— Трябва да отидеш на лекар! — извика след него Макгавърн и Ралф вече не можеше да се преструва, че не е доловил странното и свадливо задоволство в гласа на приятеля си.
Загрижеността, която го прикриваше, вероятно беше достатъчно искрена, но бе като сладка глазура върху солен кейк.
— Не при фармацевт, нито при хипнотизатор или иглотерапевт. Трябва да отидеш при домашния си лекар!
„Да, при онзи, който погреба съпругата ми. Човекът, който я зарови в пясъка под приливните води и после й каза да не се страхува от удавяне, докато взима хапчета за успокояване.“
— Трябва да се разходя. Това е всичко, от което се нуждая — каза на глас Ралф.
Пулсът вече блъскаше в слепоочията му като тежки удари на парен чук. Хрумна му, че така започват инфарктите. Не се ли овладееше бързо, щеше да се строполи вследствие на онова, което баща му наричаше „апоплектичен удар от раздразнение“.
Чу, че Макгавърн върви след него. „Не ме докосвай, Бил — помисли си. — Дори не слагай ръка на рамото ми, защото, ако го сториш, вероятно ще се обърна и ще те цапардосам.“
— Опитвам се да ти помогна, не разбираш ли? — извика Макгавърн.
Пощальонът на отсрещната страна на улицата отново спря, за да ги наблюдава, а пред „Червената ябълка“ Карл и Сю вече зяпаха с неприкрито любопитство. Карл носеше плик с хамбургери. Беше удивително, че Ралф забелязва такива подробности… но след всичко, което видя тази сутрин, едва ли трябваше да се изненадва.
„Нещата, които мислиш, че видя, Ралф“ — прошепна предателският глас в съзнанието му.
— Върви — отчаяно измърмори той. — Просто върви.
Във въображението му започна прожекцията на мисловен филм. Беше неприятен — от онези, на които едва ли би отишъл, дори да бе изгледал всичко в киноцентъра. Песента, съпровождаща тези кадри на ужасите, беше „Лисицата изгърмя“.
— Нека да ти кажа нещо, Ралф. На нашата възраст психическите разстройства са често явление. Ето защо иди при домашния си лекар.
Госпожа Бениган бе застанала на верандата си. Бастунът й бе захвърлен на стъпалата. Още не беше съблякла яркочервеното си есенно палто и зяпаше с широко отворена уста от отсрещната страна на улицата.
— Чуваш ли ме, Ралф? Надявам се, че ме чуваш!
Ралф закрачи по-бързо и се прегърби, сякаш срещу него духаше силен вятър. „Ами ако Бил продължи да крещи? Ако тръгне след мен?“
„Направи ли го, хората ще помислят, че не аз, а той е луд.“ — Ала тази мисъл не го успокои. В главата му звучеше пианото, което свиреше една детска песничка: