Изведнъж Ралф видя, че Харис Авеню се изпълва с възрастни хора — онези, които се застраховаха в компаниите, рекламирани по кабелната телевизия. Онези, които имаха камъни в жлъчката и рак на кожата. Онези, чиято памет отслабваше, докато простатите им се увеличаваха. Онези, които живееха от социални помощи и гледаха света през все по-плътните пердета на очите си, вместо през розови очила. Хората, които четяха всичко, изпратено по пощата, и преглеждаха рекламите в супермаркетите, търсейки специални намаления на консерви и замразени храни. Бяха облечени в гротескни къси панталонки, плисирани полички и фланелки с щамповани герои от комиксите. Те бяха най-старите деца на света. Маршируваха около двойна редица столове, а един дребен плешив човек в бяла престилка свиреше на пиано „Лисицата изгърмя“. Друг плешивец отмъкваше столовете един по един и когато музиката спря и всички седнаха, един от възрастните хора остана прав — този път беше Мей Локър, а следващият вероятно щеше да бъде Боб Полхърст. Този човек трябваше да излезе от стаята, разбира се. Ралф чу смеха на Макгавърн. Смееше се, защото пак бе успял да седне. Мей Локър беше мъртва, Боб Полхърст береше душа, а Ралф Робъртс губеше разсъдъка си, но Уилям Д. Макгавърн все още се чувстваше добре, елегантен, хранеше се и можеше да си намери стол, когато музиката спреше.
Ралф ускори ход и се преви на две в очакване на поредния залп от съвети и предупреждения. Едва ли Макгавърн щеше да тръгне след него по улицата, но и това можеше да стане. Беше ли достатъчно ядосан, щеше да го стори като нищо. Щеше да увещава Ралф, да му натяква да престане да се будалка и да отиде на лекар. Да му напомня, че пианото ще млъкне всеки момент и ако не намери стол, може завинаги да се прости с късмета си.
Ала повече викове не се чуха. Хрумна му да се обърне и да види къде е Бил, но после се отказа. Забележеше ли да да поглежда назад, Макгавърн можеше отново да хукне след него. Най-добре беше да продължи да върви напред. Ралф започна да прави по-големи крачки, машинално отправяйки се към летището. Вървеше с наведена глава, опитвайки се да не слуша безмилостното пиано и да не вижда как възрастните деца маршируват около столовете, нито ужасените им очи и престорените им усмивки. Хрумна му, че вече е лишен от надежди. В края на краищата бяха го тласнали в тунела и около него цареше непрогледен мрак.
ВТОРА ЧАСТ
ТАЙНИЯТ ГРАД
„Остарееш ли, в теб се вселява духът на изследователя.“
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Дери на старчоците не беше единствената потайност, която съществуваше тихомълком в пределите на онова, което Ралф Робъртс винаги бе смятал за свой роден град. Като момче, отраснало в Мери Мийд, където днес се извисяваха какви ли не жилищни сгради, той бе открил, че освен Дери, който принадлежеше на възрастните, има и друг, владение единствено и само на децата. Например джунглата от запуснати бараки на наемните работници до железопътното депо на Нейболт Стрийт, където човек си намираше консерви от доматена супа, пълни наполовина с индийска супа с къри, и бутилки с глътка-две бира на дъното; или пък алеята зад Аладин Тиътър, където пушеха цигари „Бул Дърам“, а понякога пускаха бомбички „Блек Кет“; големият стар бряст, надвиснал над реката, където не едно и две момичета и момчета се бяха научили да се гмуркат; стотината (или може би по-скоро двеста) пътечки, които се виеха през Пущинака — обраснало дере, прорязващо центъра на града като белег от лошо зараснала рана.
Всички тези тайни улици и никому неизвестни магистрали се намираха извън полезрението на възрастните и те следователно ги пренебрегваха… макар и с някои изключения. Например едно ченге на име Алоишъс Нел — господин Нел за поколения деца от Дери — и чак сега, докато вървеше към поляната за пикник, близо до мястото, където Харис Авеню се превръщаше в Продължението, на Ралф му хрумна, че старият господин Нел вероятно е баща на Крис Нел… само дето това май не беше съвсем вярно, защото полицаят, когото Ралф бе видял за първи път с Джон Лийдекър, беше много млад, за да е син на стария господин Нел. По-скоро ще да му е внук.
Когато се пенсионира, Ралф откри още един таен град — онзи, който принадлежеше на старците, но преди смъртта на Каролин не се бе възприемал напълно като негов жител. Тогава беше попаднал в скришна територия, тайнствено прилична на онази от детството му, до голяма степен пренебрегвана от бързащия за работа или за игра свят, който топуркаше наоколо. Дери на старчоците се препокриваше с трети таен град — Дери на обречените, ужасяващо място, населявано най-вече от пияници, бегълци и умопобъркани, чието място е в лудницата.