Именно на тази поляна Лафайет Шапен посвети Ралф в една от най-важните истини в живота… в случай, че човек вече е станал истински старчок. Въпросът бе повдигнат, когато двамата мъже започваха да се опознават. Ралф беше попитал Фей с какво се е занимавал, преди да започне да идва на мястото за пикник.
— Ами, в истинския си живот бях дърводелец и правех мебели — беше отвърнат Шапен, а малкото му останали зъби лъснаха в широка усмивка, — но това приключи преди почти десет години.
Сякаш пенсионирането — Ралф си припомни какво му бе дошло наум тогава — беше нещо като вампирска целувка, която отправя онези, които оцелеят след нея, в света на неумрелите. Пък и като се позамисли човек, това май беше самата истина.
2.
След като се спаси от Макгавърн (или поне така се надяваше), Ралф прекоси горичката от дъбове и кленове, която закриваше поляната от Продължението. От по-раншната му разходка досега вече се бяха появили осем-девет души, повечето от които си носеха сандвичи и кафе. Семейство Ебърли и семейство Зел играеха карти с мазната колода, която стоеше скрита в хралупата на един дъб; Фей и Док Мълхеър, пенсиониран ветеринар, играеха шах; имаше и неколцина зяпачи, които висяха над главите ту на едните, ту на другите.
Всъщност старчоците се събираха на поляната, както и на повечето от свърталищата си в Дери, точно заради игрите, но според Ралф това бе само повод. Хората всъщност идваха да разкажат какво им се е случило, да си докажат (ако ще и само на себе си), че все още живеят някакъв живот, бил той истински или не съвсем.
Ралф седна на една празна пейка до зида и разсеяно запрокарва пръст по издълоаните надписи — имена, инициали, безброй „МАЙНАТА ТИ“ — докато гледаше как самолетите се приземяват на равномерни интервали от по две минути: „Чесна“, „Пайпър“, „Апачи“, „Туин Бонанза“ и „Въздушният експрес“ от Бостън, пристигащ в единадесет и четири десет и пет. Надаваше ухо и към разговора на другите, койт ту замираше, ту потръгваше. Името на Мей Локър се споме наваше доста честичко. Неколцина от тези хора я бях познавали и като че ли всички споделяха мнението на госпожа Перин — че Бог най-после е проявил милост и е прекратил страданията на Мей. Днес обаче повече се обсъждаше предстоящото посещение на Сюзън Дей. Старчоците обикновено не говореха за политика и винаги биха предпочели сладките приказки за рак на стомаха или удар, но дори и тук темата за абортите съумяваше да упражни уникалната си сила да ангажира, да разпалва и да противопоставя мненията.
— Много неподходящ град е избрала за агитациите си и дявол да го вземе, съмнявам се, че това й е известно — промърмори Док Мълхеър, втренчен начумерено в дъската, а през това време Фей Шапен размести светкавично останалите си фигури. — Нещата тук стават по определен начин. Помниш ли пожара в Блек Спот, а, Фей?
Фей изръмжа в отговор и взе и втория офицер на Док.
— Аз пък изобщо не разбирам тези пък въшки какво искат — каза Лайза Зел, вдигна предната част на вестник „Нюз“ от масата за пикник и потупа снимката на маскираните с качулки демонстранти пред женската асоциация. — Все едно, че искат да се върнем във времената, когато жените са правели аборт със закачалка.
— Точно това искат — отбеляза Джорджина Ебърли. — Смятат, че ако жената изпитва достатъчно страх от смъртта, ще роди бебето. И през ум не им минава, че да има дете може да я уплаши много повече от това да използва закачалка, за да го махне.
— Страхът пък какво общо има? — сопна се един от зяпачите, старче на име Педърсън с плоско лице. — Убийството си е, убийство, независимо дали бебето вече е родено или не, аз така го разбирам. Даже и само с микроскоп да се виждат, пак си е убийство. Защото ако не ги закачаш, ще станат деца.
— А-ха, значи всеки път като си биеш чикии, си цял Адолф Айхман — вметна Фей и премести царицата си. — Шах.
— Ла-фай-ет Ша-пен! — викна Лайза Зел.
— Да играеш със себе си съвсем не е същото — стрелна го с очи Педърсън.
— О, така ли? Нямаше ли в Библията един, дето Господ го проклел, задето лъскал стария морков? — попита друг зяпач.
— Сигурно имаш предвид Онан — изрече един глас иззад Ралф.
Той стреснато се обърна и видя стария Дор зад себе си. В едната си ръка държеше книга с меки корици и огромен надпис „№ 5“. „Ти пък, за Бога, откъде се взе?“ — запита се Ралф. Направо можеше да се закълне, че само преди минута-две зад гърба му нямаше никого.
— Онан, Шмонан — отвърна Педърсън, — те сперматозоидите изобщо не са като истинските бебета…