Док Мълхеър беше коленичил на земята и събираше шахматните фигури.
— Искаш ли да довършим, Фей? — попита той. — Мисля, че си спомням как бяха подредени.
— Не — отвърна Фей. Гласът му, който звучеше твърдо, докато се препираха с Педърсън, сега трепереше. — Стига ми толкова. Направете с Ралф предквалификационна среща.
— Май ще пропусна — каза Ралф.
Оглеждаше се за Дорънс и най-сетне го забеляза. Пак се бе шмугнал през дупката в оградата. Беше нагазил до колене в избуялата трева край служебната алея, мачкаше книгата и гледаше как пайпърът се плъзга към терминала. Ралф си припомни как Ед бе профучал по тази алея със стария си кафяв датсун и как беше псувал
(Позабързай се, де! Позабързай се и яж лайна!)
бавно отварящия се портал. За пръв път след повече от година се запита какво изобщо е правел там Ед.
— … преди.
— А? — Той насочи с усилие вниманието си отново към Фей.
— Казах, че сигурно вече си почнал да спиш, защото изглеждаш сто пъти по-добре. Но сега май оглушаваш.
— Май да — съгласи се Ралф и се поусмихна. — Мисля да ида да си взема нещо за хапване. Не искаш ли да дойдеш с мен, Фей? Аз черпя.
— Не, вече пих кафе. И точно сега, да ти кажа право, ми тежи в стомаха като парче олово. Леле, Ралф, старият глупак плачеше, видя ли?
— Да, но на твое място не бих го правил на въпрос. — Ралф тръгна към Продължението, а Фей се затътри до него. Широките му рамене се прегърбиха, той сведе глава и заприлича досущ на мечка от цирка, облечена като човек. — Хората на нашите години плачат почти за всичко и ти го знаеш.
— Май че си прав. — Той благодарно се ухили на Ралф. — Във всеки случай съм ти благодарен, че ме спря, преди да оплескам работата още повече. Знаеш какъв съм понякога.
„Как ми се иска да не бяхме сами с Бил, като се забъркахме“ — помисли си Ралф, а на глас изрече:
— Не се притеснявай. Аз трябва да ти благодаря. Ще го спомена в автобиографията си, като подавам документи за оня висок пост в Обединените нации.
Фей се засмя доволно и го тупна по рамото.
— А-ха, за генерален секретар! Миротворец Номер Едно! Би се справил, Ралф, без майтап!
— Няма спор. Всичко хубаво, Фей.
Като се обърна да си тръгне, Фей го хвана за лакътя.
— Още не си се отказал от турнира другата седмица, нали? Писта № 3 Класик?
В първия момент Ралф не разбра за какво става дума, макар че още откакто пожълтяха първите листа, пенсионираният дърводелец непрестанно говореше за това. След края на своя „истински живот“ през 1984 година Фей всяка година организираше шахматен турнир, който бе нарекъл „Писта № 3 Класик“. Купата представляваше огромна никелирана автомобилна джанта, на която бяха изгравирани натруфена корона и скиптър. Шест от деветте пъти, когато беше присъждана купата, Фей — безспорно най-добрият играч сред старчоците (поне в западния край на града) — я бе връчвал на себе си, и Ралф подозираше, че в останалите три случая се беше предал нарочно, колкото да запази интереса на останалите участници в турнира. Тази есен хич не му беше до игра на шах — мислите му бяха заети с други неща.
— Разбира се — отговори той, — смятам да участвам.
Фей се ухили до уши.
— Чудесно. Трябваше да се състои миналата събота и неделя — така беше запланувано — но се надявах, че ако го отложа, Джими В. също ще може да участва. Само че той още е в болница, а ако го проточа, ще стане прекалено студено да се играе навън и в крайна сметка пак ще се окажем в задната стая на бръснарницата на Дъфи Спраг като през деветдесета.
— Какво му е на Джими В.?
— Ракът пак го е нападнал — отвърна Фей, а после добави по-тихо: — И тоя път май няма да го бъде.
Кой знае защо при тази новина на Ралф изведнъж му стана ужасно тъжно. В собствения си „истински живот“ с Джими Вандермеер се познаваха добре. По онова време и двамата пътуваха непрекъснато — Джими беше разпространител на поздравителни картички и шоколадови изделия, а Ралф се занимаваше с печатарски материали и хартиени изделия — и се справяха доста добре, тъй че в крайна сметка успяха да организират няколко общи обиколки на Нова Англия, по време на които се редуваха в шофирането и отсядаха в далеч по-луксозни хотели, отколкото всеки би могъл да си позволи поотделно.
Освен това си споделяха тайните на самотни търговски пътници. Джими беше разказал на Ралф за проститутката, която му свила портфейла през петдесет и осма, и как после трябвало да лъже жена си, че го ограбил стопаджия. Ралф пък си беше признал откритието, че на четиридесет и три годишна възраст се е пристрастил към кодтерпина и колко болезнено, но в крайна сметка успешно е било отказването от този навик. Каролин знаеше за чудатата му привързаност към таблетките против кашлица, колкото и жената на Джими В. беше известена за последната авантюра на мъжа си.