Сума ти пътувания, сума ти сменени гуми, сума ти вицове за търговския пътник и красивата фермерска дъщеря; сума ти разговори, които се проточваха до малките часове на нощта. Понякога говореха за Бог, друг път за данъка общ доход. По онова време Джими Вандермеер му беше дяволски добро другарче. После назначиха Ралф на канцеларска служба в печатарската компания и той загуби връзка с него. Започнаха да се срещат отново едва тук — и на няколкото други свърталища, които очертаваха неясните граници на Дери на старчоците: библиотеката, басейна, задната стая на бръснарницата на Дъфи Спраг и на още пет-шест места. Когато малко след смъртта на Каролин Джими му беше казал, че се е излекувал от рак на белия дроб и че нямало разсейки, Ралф си бе припомнил как приятелят му говори за бейзбол или за въдичарство, а течението покрай страничния прозорец на колата отнася един след друг димящи фасове от „Кемъл“. „Извадих късмет — беше му казал той. — С Дюк извадихме късмет.“ Само че и при двамата късметът май не се бе задържал за дълго. Не че при някого се задържа, в крайна сметка.
— О, Боже! — промърмори Ралф. — Ужасно съжалявам.
— Лежи в болницата вече три седмици — продължи Фей. — Подлагат го на разни облъчвания и му бият инжекции с отрова, която уж щяла да убие рака дето го гризе. Изненадан съм, че не знаеш.
„Сигурно си изненадан, но аз не съм. Безсънието непрекъснато поглъща нещо. Единият ден не можеш да се сетиш какво е станало с последното пакетче бульон, на другия губиш чувство за време, а на по-следващия идва ред на старите ти приятели.“
Фей поклати глава.
— Скапаният рак. Страх ме хваща, като си помисля как дебне.
Ралф кимна — мислите му вече се бяха прехвърлили на Каролин.
— В коя стая е Джими, знаеш ли? Може да ида да го видя.
— Съвсем случайно знам. Триста и петнайсет. Мислиш ли, че ще го запомниш?
Ралф се ухили.
— Поне за известно време.
— Непременно иди да го видиш — непрекъснато го тъпчат с лекарства, но той още разпознава лица, пък и бас държа, че много ще ти се зарадва. Веднъж ми беше казвал, че сте имали много общи спомени.
— Ами, знаеш как е — заедно на път, това е всичко. Като хвърляхме ези-тура кой да плати сметката, Джими все избираше „тура“. — Изведнъж му се доплака.
— Скапана работа, а? — тихо попита Фей.
— Да.
— Е, иди да го навестиш. Ще се зарадва, а и на теб ще ти олекне. То това е идеята всъщност. И да не забравиш за проклетия турнир! — После поизправи гръб, полагайки героични усилия да изглежда и да говори бодро, и заключи: — И да знаеш, че ако се откажеш сега, ще развалиш хубавото начинание.
— Ще направя всичко възможно.
— А-ха, то е ясно. — Той закачливо тупна с юмрук Ралф по рамото. — Благодаря ти още веднъж, че ме спря навреме, преди да съм успял да направя нещо, за което, знаеш, после щях да съжалявам.
— Винаги. Миротворец Номер Едно, това съм аз. — Ралф тръгна по пътечката към Продължението, после се обърна. — Виждаш ли онова шосе ей там? Дето тръгва от терминала за частни самолети и излиза на улицата? — Той посочи с ръка.
Един камион за доставки точно се насочваше към портала, а слънцето се отразяваше в предното му стъкло и ги заслепяваше с ярките си отблясъци. Камионът спря точно пред вратата и електронният лъч се задейства. Тя задрънча и се открехна.
— Да.
— Миналото лято видях Ед Дипно там, което означава, че има магнитна карта. Имаш ли представа как може да се е сдобил с нея?
— Имаш предвид оня от „Приятели на живота“ ли? Ученият, дето миналото лято проведе малко научно изследване върху побоя на съпруги?
Ралф кимна.
— Само че аз говоря за лятото на деветдесет и втора. Тогава караше стар кафяв датсун.
Фей се разсмя.
— Не различавам датсун от тойота или хонда, Ралф — престанах да правя разлика между колите горе-долу когато „Шевролет“ престанаха да произвеждат моделите с перки. Но мога да ти кажа кой най-вече използва този път — снабдители, монтьори, пилоти, членове на екипажа и диспечери. Мисля, че и пътниците имат специални карти, но само онези, които често летят с частни самолети. Единствените учени, които работят там, са онези от въздушната изпитателна станция. Ед такъв ли е?
— Не, химик е. Доскоро беше служител на лабораториите „Хокинг“.
— А-ха, играл си е с белите мишки? Ами, на летището няма мишки — това поне ми е известно — но сега, като се замислям, май има и едни други, дето използват този път.
— Така ли? Кои?
Фей посочи към една постройка от готови плоскости с ламаринен покрив на около седемдесет метра от частния терминал.