— Виждаш ли оная сграда? Това е „Соло Тек“.
— Какво е „Соло Тек“?
— Школа — отвърна Фей. — Школа за пилоти.
4.
Ралф се упъти към къщи по Харис Авеню, пъхнал огромните си ръце в джобовете си, с толкова ниско сведена глава, че освен пукнатините по тротоара под гуменките си не виждаше почти нищо. Ед Дипно пак занимаваше съзнанието му… както и „Соло Тек“. Нямаше как да отгатне дали „Соло Тек“ е бил причината Ед да бъде на летището през онзи ден, но изведнъж ужасно му се прииска да узнае отговора на този въпрос. Освен това се питаше къде ли живее той сега. Питаше се дали Джон Лийдекър не споделя любопитството му относно тези два въпроса, и реши да разбере.
Тъкмо минаваше покрай скромните сгради-близнаци, в едната от които се помещаваше „Джордж Лайфорд, дипл, експерт-счетоводител“, а в другата — „Меритайм Джуълри“ (ИЗКУПУВАМЕ СТАРОТО ВИ ЗЛАТО НА НАЙ-ВИСОКА ЦЕНА), когато сподавен лай го изтръгна от мислите му. Вдигна поглед и видя Розали, която седеше на тротоара, точно пред горния вход на Строфорд Парк. Старото куче дишаше шумно, от изплезения му език течаха лиги, които образуваха тъмна локва на цимента. Настръхналата му козина беше сплъстена на тъмни кичури, сякаш бе тичало, и то дишаше толкова бързо, че избелелият син нашийник на врата му сякаш трепереше. Когато Ралф го погледна, кучето излая — всъщност този път почти изскимтя.
Той хвърли поглед към отсрещната страна на улицата да види кого лае кучето, но освен пералнята „Бъфи-Бъфи“ друго не видя. През стъклото се виждаха няколко жени, които ходеха назад-напред, но Ралф не можеше да повярва, че Розали лае по тях. Точно сега на тротоара пред обществената пералня нямаше никого.
Ралф пак погледна кучето и сега забеляза, че то не просто седи на цимента, а клечи… и трепери от страх. Изглеждаше уплашено до смърт.
Никога до този миг не се беше замислял колко странно човешки изражения и движения имат кучетата: усмихват се, когато се радват; провесват глава, когато се срамуват; в очите им се чете тревога, а стойката им излъчва напрежение — точно като при хората. И също като при хората от всяка фибра на тялото им струи ужасяващ, безкраен страх.
Пак погледна към отсрещната страна на улицата, където като че ли беше приковано вниманието на Розали, и отново не видя нищо освен пералнята и празния тротоар отпред. После изведнъж си спомни как Натали протяга ръчички към сивосинкавите следи, които оставиха пръстите му, като посегна да избърше млякото от брадичката й. На всеки друг би се сторило, че тя просто размахва юмручета, като всяко друго бебе, което се опитва да улови въздуха… но Ралф знаеше тайната.
Беше видял тайната.
Розали се разскимтя панически и дразнещият слуха звук заприлича на Ралф на острото стържене на несмазани панти.
„Досега все се случваше от само себе си… но сигурно мога да го накарам пак да стане. Сигурно мога да се накарам да виждам…“
Какво да вижда?
Ами аурите. Разбира се, че тях. А може би пък Розали
(едно, две, три)
точно това гледаше. Ралф вече почти се досещаше
(гъската вино пи)
какво е то, но искаше да бъде сигурен. Въпросът беше как да го постигне.
„А как виждат хората?“
Като гледат, разбира се.
Ралф погледна Розали. Загледа я внимателно, опитвайки се да види всичко, което можеше да бъде видяно — избелелите шарки на синия шал, който й служеше за нашийник; прашната рошава и сплъстена козина, блещукащите сиви звездички около муцуната й. Секунда след това тя като че ли улови погледа му, защото се обърна, стрелна го с очи и тъжно изскимтя.
В същия миг Ралф усети как нещо прещраква в мозъка му — като стартер на кола. За миг, но много ясно изпита усещането, че олеква, а после денят заискри. Бе успял отново да се върне в този по-реален, по-плътен свят. Видя как около Розали изплува тъмна мембрана — като развален яйчен белтък — от която се издигаше тъмносива връвчица на балон. Само че то не започваше от черепа, както на всички човеци, които бе виждал Ралф в това състояние на по-висше възприятие — връвчицата на Розали започваше от муцуната.
„Сега поне знаеш каква е основната разлика между хората и кучетата — рече си той. — Душите им се намират на различно място.“
[Кученце! Ела тука, кученце!]
Ралф потръпна, като чу този глас, звучащ като тебешир, който скърца по черна дъска. Преди да си даде сметка, че не може да го заглуши, дланите му почти се бяха долепили до ушите му — но той не чуваше с ушите си, а и гласът причиняваше болка вътре в главата му; там, където ръцете му не можеха да достигнат.
[Ей, скапана торба с бълхи! Да не мислиш, че имам цял ден на разположение? Я веднага си дигай проскубания задник и идвай тука!]