Розали изскимтя и отмести поглед от Ралф към онова, което гледаше преди това. Понечи да се надигне, после пак се сви на задните си лапи. Шалчето на врата й подскачаше още по-силно отпреди и Ралф забеляза как около лявата й лапа се образува тъмен полумесец — мехурът й не издържа.
От другата страна на улицата видя Док № 3, който стоеше точно между пералнята и пенсионерската кооперация в съседство; Док № 3 с бялата си престилка (която беше така оплескана, забеляза Ралф, сякаш не я беше сменял от доста време), и миниатюрните дънки. На главата му още се мъдреше шапката на Макгавърн. Тя сякаш се крепеше на ушите на съществото; беше му толкова голяма, че скриваше почти половината му глава. В зловещо ухилената му уста лъщяха два реда заострени бели зъби — като на канибал. В лявата си ръка държеше нещо подобно на скалпел или бръснач. Едно гласче се опитваше да убеди Ралф, че това по острието е кръв, но той беше почти сигурен, че е само ръжда.
Док № 3 пъхна палеца и показалеца на дясната си ръка в устата си и изсвири така оглушително, че в главата на Ралф сякаш гръмна бормашина. Клекнала на тротоара, Розали се присви, после нададе кратък вой.
[Дигай си проклетия задник! Веднага!]
Розали се надигна и се повлече към уличното платно с подвита опашка. Разскимтя се и вече толкова я достраша, че едва ходеше и при всяко неохотно куцукване задните й лапи а-ха да се изплъзнат изпод нея.
[„Ей!“]
Ралф разбра, че е викнал, чак като видя синьото оолаче, което изплува пред лицето му. Беше поръбено с пухкави сребристи линии и приличаше на снежинка.
Като чу вика, плешивото джудже се обърна и инстинктивно вдигна оръжието, което държеше. На лицето му беше изписана ядна изненада. Стъпила с предни лапи в канавката, Розали беше спряла, вперила в Ралф ококорените си тревожни кафяви очи.
[Какво искаш бе, Дребен?]
Този глас изразяваше ярост, че са го прекъснали, ярост, че някой се е осмелил да го предизвика… но на Ралф му се стори, че в него се промъкват и други нотки. На страх? Искаше му се да вярва, че е така. Май по-добре да заложи на объркването и изненадата. Каквото и да беше това същество, явно бе свикнало да бъде невидимо за подобните на Ралф, камо ли пък някой от тях да го предизвиква.
[Какво има бе, Смъртник, езика ли си глътна? Или пък вече не помниш какво искаш?]
Ралф се чуваше по два различни начина. Беше почти убеден, че не говори само наум, но истинският му глас звучеше далечен и тъничък — като музика, долитаща от слушалките на уокмен, които си свалил за малко. Ако някой стоеше точно до него, сигурно щеше да го чуе какво казва, но Ралф знаеше, че думите му биха прозвучали като тих, едва доловим шепот — все едно някой току-що те е ударил в корема. Вътре в главата му обаче гласът му беше такъв, какъвто не го бе чувал от години — млад, силен и уверен.
Док № 3 навярно го бе чул по втория начин, защото веднага се сви и за миг вдигна оръжието (Ралф вече беше почти сигурен, че е скалпел), сякаш да се защити. После май се окопити. Прекоси улицата и застана на ъгъла на Харис Авеню по осеяната с листа тревна площ, която делеше тротоара от пътното платно. Посегна към колана на дънките си и го понамести през мръсната престилка, втренчил за миг суров поглед в Ралф. После вдигна ръждивия скалпел във въздуха и заплашително замахна с него.
[Като ме виждаш, чудо голямо! Не си завирай носа в работи, дето не те засягат, Смъртник такъв! Песът си е мой!]
Плешивото докторче се извърна към кучето, което се беше присвило от страх.
[Омръзна ми да се занимавам с тебе! Идвай тука! Веднага!]
Розали впери умолителен, отчаян поглед в Ралф, а после тръгна да пресича улицата.
„Не се забърквам — беше му казал старият Дор в деня, когато му даде стиховете на Стивън Добинс. — Казах ти и ти да не го правиш.“
Да, наистина, точно така му беше казал, но Ралф имаше чувството, че вече е прекалено късно. А дори и да не беше, нямаше намерение да оставя Розали в ръцете на противния гном, дето се мъдреше точно пред пералнята отсреща. Тоест, ако можеше да го предотврати с нещо.
[„Розали! Ела тук, моето момиче! Ела при мен!“]
Розали излая и изприпка до него. Застана зад десния му крак, седна на земята задъхана и обърна очи към него. Ето още едно изражение, което Ралф разчете с лекота — една част облекчение, две части благодарност.
Лицето на Док № 3 се беше изкривило в такава неистова омраза, че чак приличаше на карикатура.
[По-добре я дай тука, Дребен! Предупреждавам те!]
[„Не.“]
[Ще ти спукам гьона, Дребен. Хич няма да те оставя на мира. И приятелчетата ти, и тях ще ги подпукам. Разбираш ли какво ти говоря? Разбираш…]