Изведнъж Ралф вдигна едната си ръка на височината на рамото, с длан, извърната към главата си, сякаш се канеше да нанесе карате-удар. После я отпусна и се вгледа удивено в плътния клинообразен лъч синя светлина, който излетя от върховете на пръстите му и изсвистя над улицата като копие. Док № 3 се наведе точно навреме, сграбчил сламената шапка, за да не хвръкне. Синият клин прелетя на пет сантиметра над малката стисната ръка и се удари във витрината на „Бъфи-Бъфи“. Там се разля като магическа течност и за миг прашното стъкло блесна с чистия, бездънен син цвят на днешното небе. Само след миг изчезна и Ралф отново видя жените в пералното помещение, които сгъваха дрехите и ги прибираха в кошовете си за пране, сякаш нищичко не се бе случило.
Плешивото джудже скокна, сви юмруци и ги размаха заплашително. После смъкна шапката на Макгавърн от главата си, захапа периферията и откъсна парче от нея. И докато се държеше като разгневено дете, слънцето сякаш подпали милиони пламъчета по ръба на малките му, добре оформени уши. То изплю разпарчолосаната слама и пак нахлупи шапката на главата си.
[Това куче е мое, Дребен! Щях да си играя с него! А сега, доколкото разбирам, май ще трябва с теб да си играя, а? С тебе и с тъпанарските ти приятели!]
[„Изчезвай оттук.“]
[Скапан лизач! Чукал си майка си и си я лизал!]
Ралф знаеше точно къде е чувал това чаровно изречение — от Ед Дипно, там, на летището, през лятото на деветдесет и втора. Такива думи не се забравят лесно и той изведнъж се ужаси. В какво, за Бога, се беше забъркал?
5.
Отново замахна, но вече не беше същото. Беше почти сигурен, че и да повтори движението, този път пръстите му няма да изстрелят никакъв ярък син клинообразен лъч.
Докторът обаче явно не подозираше, че заплахата е лъжлива. Сви се и посегна да се защити със склапела. Смехотворно раздърпаната шапка се смъкна над очите му и за миг той заприлича на герой от мелодраматична версия на Джак Изкормвача… който избива комплекси, причинени от факта, че е прекалено нисък.
[Ще ми платиш за тия номера, Дребен! Почакай! Само чакай да видиш какво ще стане! Никой смъртник не може да ме надвие!]
Но засега му стигаше толкова. Извърна се и хукна по буренясалата пътечка между обществената пералня и пенсионерската кооперация, а мръсната му, прекалено дълга престилка се развяваше и плющеше в крачолите на дънките му. С него се стопи и яркостта на деня. Ралф почувства отлива до голяма степен с помощта на някакви странни сетива, за чието съществуване досега не бе и подозирал. Чувстваше се напълно буден, мобилизиран до крайна степен, и сякаш щеше да се пръсне от изпълващото го възторжено въодушевление.
„За Бога, успях да го разкарам! Разкарах го малкия мръсник!“
Представа нямаше какво всъщност представляваше съществото с бялата престилка, но знаеше, че е спасил Розали от него, а засега това бе напълно достатъчно. Нямаше да се занимава с досадните въпроси за състоянието на мозъка си преди утре сутринта, когато ще седи в креслото и ще съзерцава пустата улица… но засега беше на седмото небе.
— Нали го видя. Розали? Видя оня гаден малък…
Като сведе очи, видя, че Розали вече я няма — вдигна поглед точно навреме, за да я види как куцукайки влиза в парка, със сведена глава, а дясната й лапа се измята сковано при всяка болезнена стъпка.
— Розали! — викна той. — Ей, момиче!
А после, без дори да знае защо — освен дето току-що бяха преживели заедно нещо необикновено — хукна след нея, първо бавничко, после по-бързо, а накрая вече тичаше с все сила.
Не издържа дълго. Усети пронизваща болка в левия хълбок, която го жегна като нагорещена игла, а после тя бързо се разнесе по лявата половина на гръдния кош. Спря насред парка, точно на кръстопътя на две пътечки, присвит надве, притиснал ръце над коленете си. В очите му се стичаше пот, която пареше като сълзи. Дробовете му хриптяха и се питаше дали това е чисто и просто най-обикновен спазъм, който бе получавал при последната обиколка на двора на гимназията, или пък в момента получава инфаркт.
След няколко секунди болката позаглъхна, тъй че може би в крайна сметка все пак беше спазъм. И все пак случката доста добре аргументираше тезата на Макгавърн. „Ще ти кажа нещо, Ралф — на нашата възраст душевните заболявания са често срещано явление!“ Ралф не знаеше вярно ли е това или не, но беше сигурен, че от годината, когато бе участвал в обиколката на щата, го делеше повече от половин век, и да тича след Розали беше глупаво, а може би и опасно. Ако сърцето му наистина беше спряло да бие, надали щеше да е първият възрастен, получил коронарна тромбоза, защото се е развълнувал и е забравил, че човек е на осемнадесет години само веднъж в живота си.