Болката вече почти беше премината, а дишането му се беше успокоило, но краката още не го държаха — сякаш всеки миг можеха да се откачат в коленете и да го катурнат на чакъла без никакво предупреждение. Ралф вдигна глава и затърси най-близката пейка, но изведнъж видя нещо, което го накара да забрави всякакви бездомни кучета, треперещи крака и дори опасността от инфаркт. Най-близката скамейка се намираше на десетина метра по лявата а ея, на върха на иевисоко хълмче. На тази пейка седеше Лоуис Шаси с празничното си синьо палто. Скръстила ръце в скута си, тя плачеше сърцераздирателно.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
— Какво има, Лоуис?
Тя вдигна поглед и първото, което хрумна на Ралф, бе всъщност спомен — в съзнанието му изплува една постановка на „Пенъбскот Тиатър“ в Бангор, на която беше водил Каролин преди осем-девет години. Неколцина от героите бяха предполагаемо мъртви и гримът им представляваше плътна черно-бяла маска с черни кръгове около очите, които да изобразяват празни очни кухини.
А второто беше много по-просто — Лоуис приличаше на миеща мечка.
Тя или прочете мислите му по изражението на лицето му, или просто си даде сметка как изглежда, защото се извърна, посегна към закопчалката на чантата си, но после вдигна ръце и скри лицето си от погледа му.
— Моля те Ралф, би ли ме оставил сама? — попита тя с дрезгав, задавен глас. — Днес не се чувствам много добре.
Всеки друг път Ралф би изпълнил молбата й и би се отдалечил с бърза крачка, изпълнен единствено с неясен срам, че макар и най-случайно, я е видял с размазан грим, напълно обезоръжена и беззащитна. Но днешният ден не беше като всички останали и той реши да не си тръгва — поне засега. Странната лекота още не се бе стопила съвсем и той съвсем осезателно продължаваше да усеща присъствието на другия свят, на другия Дери. Но имаше и още нещо, нещо съвсем просто и логично. Да гледа Лоуис, в чийто ведър характер никога не се бе усъмнявал, да седи тук сама и да рони сълзи, безкрайно го натъжаваше.
— Какво се е случило, Лоуис?
— Просто не се чувствам добре! — викна тя. — Не можеш ли да ме оставиш на мира?
Отново скри лице зад облечените си в ръкавици длани. Гърбът й се разтресе, ръкавите на синьото палто потреперваха и Ралф си спомни как изглеждаше Розали, когато плешивият доктор й кряскаше да си размърда задника — нещастна, изплашена до смърт.
Седна до Лоуис на пейката, прегърна я и я притегли към себе си. Тя не се отпусна веднага… сякаш тялото й беше натъпкано с жици.
— Изобщо не ме и поглеждай! — изкрещя със същия обезумял глас. — Да не си посмял! Гримът ми съвсем се размаза! Сложих го специално заради сина и снаха си… те дойдоха за закуска… щяхме да прекараме сутринта… „Ще бъде хубаво, мамо“ — каза Харолд… само че причината да дойдат… разбираш ли, истинската причина…
Отново избухна в плач и гласът й секна. Ралф заровичка в задния си джоб, намери кърпичка, която, макар и смачкана, все пак беше чиста, и я мушна в ръката й. Тя я взе, без да го, поглежда.
— Хайде, поизбърши се, ако искаш, макар че изобщо не изглеждаш зле, Лоуис, честна дума.
„Е, мъничко приличаш на миеща мечка, но това е всичко“ — помисли си той. Поусмихна се, но усмивката изведнъж замря на устните му. Спомни си онзи септемврийски ден, когато отиде в „Райт Ейд“ да провери за сънотворни без рецепта и пред входа на парка срещна Бил и Лоуис, които говореха за някакви демонстранти с Ед начело, които замеряли „Грижи за жената“ с кукли. Тогава Лоуис явно беше разстроена — Ралф си спомни още как му се бе видяла уморена, въпреки възбудата и загрижеността — но почти наистина красива: внушителният й бюст се повдигаше, очите й блестяха, а страните й бяха поруменели като на девойка. Днес онази неустоима красота бе вече само спомен. С размазания си грим Лоуис Шаси приличаше на тъжен поостарял клоун и в душата му пламна ярост срещу онова или онзи, който бе причинил тази драстична промяна.
— Изглеждам ужасно! — прошепна Лоуис и затърка очите си с все сила с кърпичката. — Приличам на плашило!
— Не, госпожо. Просто гримът ти е размазан.
Тя най-сетне обърна лице към него. Очевидно това й струваше много усилия, защото почти целият й грим беше върху кърпичката.
— Много ли е зле? — пошепна тя. — Кажи истината, Ралф Робъртс, ако ли не очите ти да се преобърнат.
Той се приведе и целуна мократа й страна.
— Засега си само прекрасна Лоуис. Може би ще трябва да запазим „неземна“ за друг път.