Тя му се усмихна неуверено, а като вдигаше глава, в очите й се появиха две нови сълзи. Ралф й взе смачканата кърпичка и ги избърса.
— Толкова се радвам, че се появи ти, а не Бил — рече тя. — Щях да умра от срам, ако Бил ме беше видял да плача на обществено място.
Ралф се огледа. В подножието на хълмчето видя Розали цяла и невредима — лежеше отпуснала муцуна върху лапите си — но освен нея в тази част на парка нямаше никого.
— Мисля си, че сме почти съвсем сами, поне засега — успокои я той.
— Благодарим ти, Боже, и за малките милости.
Взе кърпичката и пак се захвана с грима си, но този път много по-делово.
— Като си говорим за Бил — на идване минах през „Червената ябълка“, още преди да почна да се самосъжалявам и да оплаквам глупавата си глава — и Сю ми каза, че току-що помежду ви е имало голям спор. Викали сте и не знам още какво, точно насред предния двор.
— Не, не беше толкова голям — отвърна Ралф и се усмихна смутено.
— Може ли да бъда нахална и да попитам за какво беше?
— За шах — това беше първото, което му хрумна. — Турнирът „Писта № 3“, който Фей Шапен организира всяка година. Само че това всъщност не беше истинската причина. Нали знаеш — понякога хората се събуждат накриво и просто се хващат за първия повод.
— Де да беше така и с мен.
Лоуис отвори чантата си — този път се справи със закопчалката без усилие — и извади пудриерата си. После въздъхна и я прибра, без да я отваря.
— Не мога. Зная, че се държа като малко дете, но просто не мога.
Ралф пъхна ръка в чантата й, преди да успее да я затвори, измъкна пудриерата, отвори я и тикна огледалцето под носа й.
— Виждаш ли? Не е чак толкова зле, нали?
Тя се извърна като вампир пред кръст.
— Уф, махай го.
— Ако обещаеш, че ще ми кажеш какво се е случило.
— Всичко ти обещавам, само го махни.
Ралф прибра пудриерата. Лоуис помълча известно време, вгледана в пръстите си, които човъркаха неспокойно закопчалката на чантата й. Ралф тъкмо се готвеше да я подкани, когато тя вдигна поглед — в очите й се четеше тъжно предизвикателство.
— Просто съвсем случайно ти не си единственият, който не може да се наспи като хората нощем, Ралф.
— За какво говор…
— За безсъние! — сопна се тя. — Лягам си почти по същото време както винаги, но през нощта вече изобщо не спя. И по-лошо. Като че ли всяка сутрин се събуждам все по-рано.
Ралф се мъчеше да си спомни дали е споделял с нея тази страна на проблема си. Нямаше такъв спомен.
— Какво толкова се изненадваш? Нали не си мислиш, че си единственият човек в целия свят, на когото му се е случвало да будува цяла нощ?
— Разбира се, че не! — малко възмутено отвърна Ралф… но все пак не му ли се струваше често, че единствен той в целия свят има такива безсънни нощи? Да седи безпомощно, когато времето, през което спи, се топи минута по минута, четвърт час по четвърт час? Сякаш бе подложен на някакъв чудат вариант на китайското мъчение с капка вода. — При теб кога започна?
— Месец-два преди да си отиде Карол.
— По колко спиш?
— От началото на октомври вече почти не се събира и по час. — Гласът й беше спокоен, но Ралф долавяше леко треперене, което може би издаваше скрита паника. — Както е тръгнало, по Коледа вече ще съм спряла изобщо да спя, а ако това се случи, не знам как ще оцелея. И сега едва издържам.
Ралф се чудеше какво да каже и зададе първия въпрос, който му хрумна:
— Как така досега не съм виждал прозорците ти да светят?
— По същата причина, поради която аз едва ли съм виждала твоите да светят, предполагам. Живея в тази къща от тридесет и пет години и не ми трябва лампа, за да се ориентирам. Освен това предпочитам да не споделям проблемите си. Като светваш лампата в два часа всяка нощ, най-накрая все се намира някой, който да забележи. Слухът плъзва и любопитковците започват да разпитват. Не понасям клюките, а и не съм от онези, дето винаги като им се позатегнат стомасите, се чувстват длъжни да го съобщят едва ли не и по радиото.
Ралф избухна в смях. Лоуис се опули объркано за миг, но после и тя се разсмя. Ръката му още лежеше на раменете й (дали пък след като той я е отдръпнал, тя не се е плъзнала обратно сама? Ралф не знаеше, а и не го интересуваше много-много) и той я прегърна по-силно. Този път тя се притисна към него с лекота — малките твърди жички бяха изчезнали. Ралф се зарадва.
— Нали не ми се присмиваш?
— Не. В никакъв случай.
Тя кимна и продължи да се усмихва.
— Значи тогава всичко е наред. И никога не си ме виждал как ходя назад-напред из дневната?
— Не.
— Това е защото пред моята къща няма улични лампи. Само че пред твоята има. Много пъти съм те виждала в онова старо кресло — седиш, гледаш навън и пиеш чай.