„Винаги съм смятал, че съм единственият“ — помисли си той и в главата му изведнъж възникна един въпрос, едновременно смешен и смущаващ. Колко ли пъти го е виждала как седи там и си бърка в носа? Или пък в долнището на пижамата?
Лоуис отгатна мислите му или пък го издаде руменината по страните му, защото каза:
— Всъщност виждах само силуета ти, а и ти винаги си бил в съвсем приличен вид — с халат. Тъй че не се притеснявай за това. Освен това надявам се знаеш, че дори и някога да бе понечил да направиш нещо, което не би искал хората да видят да правиш, бих се обърнала. Не съм раснала в гората все пак.
Той се усмихна и я потупа по ръката.
— Зная, Лоуис. Просто… малко се изненадах. Изведнъж разбирам, че докато съм си седял и съм зяпал улицата, някой ме е гледал.
Тя спря поглед върху него с онази загадъчна усмивка, която би могла да означава и „Не се притеснявай, Ралф, ти беше за мен просто подробност от пейзажа.“
Той се замисли за миг над усмивката, а после пак подхвана основния въпрос.
— Та какво се случи, Лоуис? Защо седеше тук и плачеше? Само заради безсънието? Ако е било така, аз, разбира се, ти съчувствам. Няма никакво съмнение по въпроса.
Усмивката й помръкна. Без да сваля ръкавиците си, тя отново преплете ръце в скута си и се вгледа в тях със сериозен поглед.
— Има и по-лоши неща от безсънието. Предателството например. Особено когато те предават хората, които обичаш.
2.
После млъкна. Ралф не я заразпитва. Наблюдаваше Розали, която сякаш гледаше към него. По-скоро към тях двамата.
— Знаеше ли, че освен общ проблем имаме и общ лекар, Ралф?
— И ти ли ходиш при Личфийлд?
— Ходех при Личфийлд. По препоръка на Каролин. Само че никога повече няма да стъпя при него. Свършено е. — Тя прехапа устни. — Подъл кучи син!
— Какво се случи?
— Почти цяла година не направих нищо, чаках нещата да се оправят сами — както се казва, да вляза в релси. Не че от време на време не се стараех да им помогна. Сигурно сме опитвали почти едни и същи средства.
— Може би пчелен восък? — Ралф пак се усмихна.
Не можеше да се въздържи. „Какъв удивителен ден е днес — рече си той. — Какъв наистина удивителен ден… а още няма и един часът на обед.“
— Пчелен восък ли? Да не би да помага?
— Не — каза Ралф и се ухили до уши, — изобщо не помага, но е много вкусен.
Тя се разсмя и притисна с облечените си в ръкавици ръце дланта му. Ралф отвърна на жеста.
— Ти не си ходил при доктор Личфийлд с този проблем, нали, Ралф?
— Не. Веднъж си записах час, но после го отмених.
— Защото му нямаш доверие ли го отмени? Защото ти се струва, че се е провалил с Каролин.
Ралф я погледна изненадано.
— Няма значение. Нямам право да задавам този въпрос.
— Не, не, няма нищо. Сигурно малко ме учудва, че го чувам от друг. Мислех си, че той… знаеш ли… че може би не й е поставил правилна диагноза.
— Ха! — Хубавите очи на Лоуис светнаха гневно. — На всички ни мина през ума! Бил непрекъснато повтаряше как не може да повярва, че не си закарал тоя смотан нещастник в Общинския съд още на другия ден след погребението на Каролин. Разбира се, тогава бях от другата страна на барикадата и защитавах Личфийлд като луда. Хрумвало ли ти е някога да го съдиш?
— Не. Вече съм на седемдесет и не искам през времето, което ми остава, да се влача по съдилища заради небрежно лечение. Освен това… нима Каролин така ще се върне?
Тя поклати глава. Ралф продължи:
— Само че онова, което се случи с Каролин, наистина беше причината да не ида при него. Поне така ми се струва. Просто някак си като че ли му нямам доверие или пък… не знам…
Там е работата, че наистина не знаеше. Бе сигурен единствено в това, че отмени часа при доктор Личфийлд, както и посещението при Джеймс Рой Хонг, известен в някои квартали като „игличаря“. Втория час отхвърли по съвета на един деветдесет и три годишен мъж, който може би вече не помнеше и бащиното си име. После мислите на Ралф се отплеснаха към книгата, която му даде старият Дор, и стихотворението, което бе цитирал — Ралф не можеше да си го избие от ума… особено онази част, в която героят говори за всички неща, които е оставил зад себе си: непрочетените книги, неразказаните вицове, пътешествията, които никога няма да предприеме.
— Ралф? Тук ли си?
— А-ха… просто си мислех за Личфийлд. Питах се защо отмених часа си.
Тя го потупа по ръката.
— Радвай се, че си го отменил. Аз отидох.
— Разкажи ми какво се случи.
Лоуис сви рамене.
— Когато състоянието ми се влоши толкова много, че вече не издържах, отидох при него и му разказах всичко. Мислех, че ще ми даде рецепта за приспивателно, но той каза, че дори и това не може да направи — понякога имам аритмия, която може да се влоши от сънотворните хапчета.