— Точно така. Моят лекар се обадил на сина ми, за да му съобщи, че изкуфявам! — Лоуис се засмя ядно и избърса с кърпичката рукналите отново сълзи.
— Не мога да повярвам — промълви Ралф, но най-лошото беше, че можеше.
Откакто Каролин си отиде, непрекъснато си даваше сметка, че наивността, с която посрещаше света докъм осемнадесетгодишна възраст, очевидно не го бе напуснала завинаги, когато прекрачваше прага между детинството и зрялата възраст, а сега и между зрялата възраст и старостта.
Нещата продължаваха да го изненадват… освен дето думата „изненадват“ беше прекалено мека. Всъщност повечето от тях направо му взимаха ума.
Например шишенцата под Мостчето на влюбените. Един юлски ден бе излязъл на дълга разходка чак до Баси Парк и се беше скрил под моста да си поотдъхне от следобедното слънце. Едва се бе посъвзел, когато забеляза купчина изпочупени стъкла в буренаците край потока, който ромолеше под моста. Разбута високата трева с един откършен клон и откри седем-осем шишенца. На дъното на едното имаше някаква бяла коричка. Ралф го вдигна и докато го разглеждаше любопитно, осъзна, че държи в ръцете си остатък от наркоманска оргия. Захвърли шишенцето, сякаш бе нажежено желязо. И досега си спомняше вцепенението, което го обзе тогава, и безуспешния си опит да се убеди, че се е побъркал, че онова, което си мисли, не може да бъде вярно, не и в това провинциално градче на четиристотин километра северно от Бостън. Разбира се, това бе същият онзи наивник, с тази част от себе си той като че ли вярваше (или поне бе вярвал, докато не откри шишенцата под Мостчето на влюбените), че целият шум по медиите за кокаиновата епидемия е просто измишльотина, не по-реална от телевизионните кримки или филмите с Жан-Клод Ван Дам.
Сега го обзе същото чувство на шок.
— Харолд каза, че искали „да ме откарат до Бангор“ и да ми покажат мястото — казваше Лоуис. — Вече изобщо не ме вози никъде, само ме кара тук и там. Сякаш съм пратка. Носеха сума ти брошури и когато Харолд й даде знак, Джанет ги извади толкова светкавично…
— Ооох, карай малко по-бавно. Какво място? Какви брошури?
— Извинявай, малко избързвам май. Става дума за едно място в Бангор, което се нарича „Ривървю Истейтс“.
Името му беше познато; всъщност и той самият се беше сдобил с такава брошура — една от онези реклами в милионен тираж, но специално насочена към хора над шестдесет и пет годишна възраст. С Макгавърн й се бяха смели… но в смеха им се долавяше съвсем лекичка обида — като деца, които си подсвиркват, минавайки покрай гробище.
— По дяволите, Лоуис, това е старчески дом, нали?
— Не, господине! — каза тя и ококори невинно очи. — И аз така казах, но Харолд и Джанет веднага ме поправиха. Не Ралф, „Ривървю Истейтс“ е новопостроен жилищен комплекс за общителни възрастни граждани! Харолд го нарече така, а аз отвърнах: Така ли? Нека ви кажа нещо и на двамата — можете да сложите плодов пай от „Макдоналдс“ в сребърен поднос и да го наречете тарталета, ако щете, но той пак си е плодов пай от „Макдоналдс“, поне що се отнася до мен.
— И като казах това, Харолд запелтечи и почервеня, а Джан просто ме озари с една от онези нейни сладки усмивчици — тази, дето я пази за специални случаи, защото знае, че полудявам, като я видя — и вика: „Е, защо все пак не погледнеш брошурите, майко Лоуис? Поне това ще направиш, нали, след като и двамата си взехме за днес неплатен отпуск и дойдохме чак дотук да те видим?“
— Сякаш Дери е на екватора — промърмори Ралф. Лоуис го хвана за ръката и каза нещо, което го разсмя:
— О, за нея е!
— Кога беше това — преди или след като разбра, че Личфийлд се е раздрънкал? — попита Ралф.
Нарочно използва същата дума — тя като че ли подхождаше на тази ситуация много повече от която и да е друга засукана дума или фраза. „Нарушил е лекарската тайна“ беше прекалено изискано за такъв мръснишки номер. Личфийлд бе побързал да издрънка.
— Преди. Та реших, че все пак мога и да погледна брошурите. В крайна сметка Хари и Джан бяха пропътували сто километра, за да дойдат, и нямаше да умра, ако ги прелистя. Значи заразглеждах ги аз, докато те двамата ометоха закуската, която им бях приготвила — и трохичка не остана — и пиеха кафе.
— Страшно място е това „Ривървю“. За всеки денонощно се грижи отделно медицинско лице и всеки има своя кухня. Като постъпиш, те подлагат на пълен медицински преглед и решават какво можеш да ядеш. Има „червена диета“, „синя диета“, „зелена диета“ и „жълта диета“. Имаше още три-четири цвята. Не ги помня всичките, но „жълтата“ е за диабетици, а „синята“ — за хора с наднормено тегло.
Ралф си представи как до края на живота си по три пъти на ден яде научнообосновани храни — вече никакви пици с наденички от „Гамбино“, никакви сандвичи, никакви чили-бъргери от „Мексико Милтс“ — и това му се стори непоносимо.