— Излезе, че имали уговорена среща за единадесет часа с някакъв човек, който да ме разведял наоколо и да ми обяснял подробно. Вече почти бях престанала да се страхувам и всичко ми се беше изяснило в главата, но ме обиждаше престореното им държане и просто беснеех, защото всяка трета дума на Джанет беше „неплатените ни отпуски това“ и „неплатените ни отпуски онова“. Беше повече от ясно, че няма да й е трудно да измисли далеч по-приятни начини за прекарване на деня от това да идва в Дери да вижда дебелата си дърта свекърва.
— „Хайде майко, стига се превзема — казва тя след още малко препирня, сякаш цялата идея толкова ми харесва, че не мога да реша какво да си облека. — Бързо си сложи палтото. Като се върнем, ще ти помогна със съдовете.“
— „Не си ме чула — викам й. — Няма да вървя никъде. Защо да губим такъв прекрасен есенен ден да обикаляме някакво място, в което няма да ида да живея никога? И кое изобщо ви дава право да се втурвате така и да ме препирате? Защо поне единият от вас не се обади да каже: «Виж, мамо, хрумна ни една идея, не искаш ли да я чуеш?» С някой от приятелите си не бихте ли постъпили точно така?“ При тези думи те пак се спогледаха…
Лоуис въздъхна, изтри очи за последен път и върна кърпичката на Ралф, малко влажна, но иначе чиста.
— Та от този поглед разбрах, че има и още нещо. Отгатнах го най-вече по очите на Харолд — така гледаше, когато току-що бе задигнал цяла шепа шоколадови бонбони от бюфета. А Джанет… тя го стрелна с онова изражение, което ненавиждам най-много. Наричам този й поглед „булдозер“. После го попита дали иска да ми каже за разговора си с лекаря, иначе тя да се заеме. В крайна сметка заговориха и двамата, а докато свършат, вече бях толкова уплашена и бясна, че ми идваше да си изскубя цялата коса. С едно като че ли не можех да се примиря, колкото и да се опитвах — че Карл Личфийлд е казал на Харолд всичко, което съм споделила с него. Просто му се обажда и му казва, сякаш в това няма абсолютно нищо нередно.
— „Значи ме мислиш за изперкала? — питам Харолд. — Това ли е то? С Джан смятате, че след като съм в напреднала възраст, мозъкът ми е омекнал?“
— Харолд почервеня, започна да мести крака под стола и да мрънка неразбрано. Как изобщо не му било хрумнало подобно нещо, но как трябвало да мисли за сигурността ми, както аз съм се грижила за него, докато порасне. А през цялото това време Джанет седи в ъгъла, хапва си кифличка и го гледа с оня поглед, заради който направо бих я удушила — все едно той е хлебарка, която се е научила да приказва като адвокат. После стана и попита може ли да използва тоалетната. Казах й да заповяда и едва се сдържах да не й обясня, че с радост ще си отдъхна от присъствието й за две минути.
— „Благодаря, майко Лоуис — казва тя. — Няма да се бавя. С Хари трябва скоро да си тръгваме. Ако смяташ, че не можеш да дойдеш с нас и да спазиш уговорката, предполагам няма какво повече да се каже.“
— Ох, каква змия! — възкликна Ралф.
— Това вече преля чашата. „Спазвам уговорките си, Джанет Шаси — казах, но само онези, които правя сама. Пет пари не давам за ангажиментите, които други хора поемат от мое име.“ Тя вдигна отчаяно ръце, сякаш аз съм най-опърничавата жена, която се е раждала на този свят, и ме остави насаме с Харолд. Той ме гледаше с огромните си кафяви очи и сякаш очакваше да се извиня. Почти бях готова да го направя, ако не за друго, то поне да престане да ме гледа с тоя кокершпаньолски поглед, но не го направих. Не исках. Просто отвръщах на погледа му, а след малко той не издържа и ми каза да престана да се сърдя. Притеснявал се как живея тук съвсем сама и само се опитвал да бъде добър син, а Джанет се опитвала да бъде добра дъщеря.
— „Това като че ли го разбирам — отвърнах, — но да заговорничиш зад гърба на някого не е начин да проявяваш любов и загриженост.“ Той пак се нацупи и заяви, че за тях с Джан това не било заговорничене. Докато го казваше, за миг спря поглед на вратата на тоалетната и почти ми се изясни, че за Джан не е. После каза, че не било както аз си го представям — че Личфийлд му се обадил на него, а не обратно.
— „Добре — отвърнах, — но какво ти пречеше да затвориш, като разбра какво ти дрънка той? Чисто и просто си постъпил неправилно, Хари. Какво, за Бога, ти става?“
— Той отново занервничи — може би дори се канеше да се извини — когато в стаята влезе Джан и стана каквото стана. Попита къде са диамантените обеци, които ми подариха за Коледа. Беше такъв рязък обрат, че аз направо заекнах и вероятно изглеждах така, сякаш наистина изкуфявам. Все пак най-сетне успях да отговоря, че са в китайската купичка върху нощното ми шкафче, както винаги. Имам кутия за бижута, но съм извадила тези обеци и още две-три хубави неща, защото са толкова хубави, че понякога само като ги погледна, се разведрявам. Освен това са направени от налепени диамантени парченца — надали някой ще ми разбие вратата, за да открадне точно тях. Същото важи за годежния ми пръстен и за брошката от слонова кост, които също стоят в тази купичка.